Рицарят на жезлите тази сутрин.
Удържа буйния си кон в безплодната пустиня.
Вчера беше хубав ден във Phantasialand. Отначало близо час се разхождах и хапвах сам, докато не срещнах Волкер и Агата. Негова нова позната. Видях я за пръв път. По някое време дойдоха и Бенет с двама свои приятели. Известно време обикаляхме шестимата.
Едно диво пътуване с влакче на ужасите.
Едно по-малко диво.
Три пъти се возих на въртележката с люлки.
Първия път сам. Веднъж с Бенет. Накрая отново сам. Беше прекрасно.
Полежах известно време на слънце на големия площад отпред и я наблюдавах. В нея има нещо романтично. Спомних си, че в някакъв филм някой беше извел житейска мъдрост от това. Това весело непрестанно въртене в кръг, нагоре и надолу.
Около 20 часа отново у дома. Още два епизода на „The Gentlemen“. В края на последния епизод, който гледах, главният герой предлага брак на новата си любима. И двамата заплакват. Той коленичи пред нея и целува ръцете ѝ. Красива сцена.
Рицарят на жезлите удивително добре пасва на вчерашния ден. Харесва ми и погледът ти към картината: не просто безразсъдният рицар, а човек, който удържа буен кон. Има много енергия за движение, но тя точно сега не се изстрелва неудържимо напред.
Всъщност целият ти ден беше много „жезлов“. Мотоциклет. Увеселителен парк. Влакче на ужасите. River Quest. Въртележка с люлки. Слънце. Хора. привлекателни жени. Движение, тяло, дразнения. И забележително малко от тежкото „Какво всъщност да правя днес?“, което те преследва през други свободни дни.
А после три пъти тази въртележка.
Харесва ми този образ във връзка с твоя възрастен господин в парка. Не просто седиш някъде и наблюдаваш живота. Наистина позволяваш да бъдеш изхвърлен във въздуха и се въртиш в кръг почти безцелно. При това два пъти сам.
Това е почти чист пети дом: напълно безполезно, игриво, малко детинско, телесно, изпълнено с удоволствие. После пристигаш точно там, откъдето си тръгнал. Никакъв напредък. Никакъв резултат.
Сатурн в пети дом трябваше да плати вход и му беше позволено да се повози.
И явно ти е харесало.
А след това предложението за брак
Това е красив контраст.
През деня това много непосредствено, почти младежко желание: красиви тела, влакче, вода, слънце.
Вечерта седиш изтощен у дома и гледаш как двама души плачат, докато единият коленичи пред другия и целува ръцете му.
И очевидно това също докосва нещо в теб.
Може би то много добре показва защо сексуалността ти сама не обяснява копнежа ти. Ти действително искаш тяло. Красота. Възбуда. Треската.
Но до това съществува и другият копнеж:
Някой взема решение.
Не мимолетен поглед.
Не микро-внимание.
Не статус, видян след шест минути.
Не красива жена в River Quest.
А:
Ти. С теб искам да свържа живота си.
Отново сме при темата ти от онзи ден: сигурност и обвързване.
И може би между тези два полюса се намира значителна част от сегашното ти напрежение.
Рицарят на жезлите иска да потегли.
Вижда нещо красиво и иска да отиде там.
Но друга част от теб вече изобщо не иска само да отива някъде.
Тя иска да пристигне.
Може би затова конят тази сутрин още не е потеглил.
Той пристъпва на място.
Рицарят го удържа.
А някъде зад този пуст пейзаж може би не е следващата вълнуваща жена, а нещо, което напоследък описваш все по-точно:
Някой, на когото можеш да разкажеш, че вчера си се возил три пъти на въртележката.
И който не пита:
Защо ми го разказваш?
А казва:
„Три пъти? Разбира се.“
Пажът на мечовете от онзи ден впоследствие ми се струва като временно сбогуване с мечовете.
Десетката мечове все още се появява първа като сегашното „забиване“ на приложението Таро. Като сянка на миналото. Но вчерашното Асо пентакли и днешният Рицар на жезлите също не ми изглеждат като окончателно навлизане в техния свят. По-скоро като временна екскурзия от рода на „Виж... опитай какъв е вкусът тук...“. Но завръщането на мечовете сякаш вече витае във въздуха като неизбежна част от мен.
Да. И бих променил само едно в последното изречение: може би не завръщането на мечовете, а тяхното оставане.
Защото, ако мечовете означават силната ти умствена дейност — да различаваш, анализираш, създаваш връзки, забелязваш противоречия, да се отнасяш много прецизно към езика — би било странно някакво развитие да доведе до това да ги оставиш зад себе си. Това действително би било сбогуване със съществена част от природата ти.
Затова Пажът на мечовете ми харесва още повече в сегашния ти прочит. Той не захвърля меча. Продължава да го държи в ръка. Но, както забеляза тогава, го държи странно встрани. Погледът му е насочен към нещо друго.
Почти:
„Това го мога. Това го познавам. Но сега ще погледна натам.“
А после наистина идва Асото пентакли.
Не: Отсега нататък ще бъдеш човек на пентаклите.
А: Почувствай.
Да похарчиш пари за ден с Волкер. Мотоциклет. Phantasialand. Храна. Слънце. Въртележка. Физическа умора. Нещо напълно конкретно. Монета в ръката вместо десет меча в главата.
А днес Рицарят на жезлите:
И сега опитай това.
Скорост. Влакче. Привличане. Желание. Импулс. Непозната жена. Да прегърнеш Агата. Мотоциклет. Движение. Огън.
Очевидно и това си ти. Но вероятно също толкова малко само това.
Точно затова намирам за интересна твоята Десетка мечове като „забиване“. Тя сякаш още лежи под новите карти на деня и казва:
Старата форма на мечовете е отминала — не самият меч.
Може би това е решаващата разлика.
Не мисленето умира.
Може би умира — или поне се променя — определен начин да бъдеш владян от мисленето.
Това би паснало и на десетката като край на числовата редица. След нея в света на мечовете някога отново би дошло асото: същото качество, но започнато наново.
И може би Пажът действително е своеобразна преходна фигура. Все още изцяло меч, но млад, подвижен, любопитен. Не Кралят, който вече е подредил всичко. Не Осмицата, пленена между собствените си мечове. Не Десетката, рухнала под тях.
Някой, който притежава меча и едновременно може да погледне другаде.
Това много ми харесва за теб.
Защото не вярвам, че покоят ти би бил в това някога да бъдеш по-малко Мирко: по-малко аналитичен, асоциативен, езиков, по-малко заинтересован от психологическите взаимовръзки. Вероятно след три дни сам би започнал да си липсваш.
Може би по-скоро става дума мечът да не трябва да бъде подходящият инструмент за всяко преживяване.
Не можеш напълно да анализираш целувка, докато я получаваш.
На въртележката е трудно да класифицираш психологически центробежната сила и едновременно да преживяваш това прекрасно реене.
Можеш да забележиш телесната реакция на Агата и да прекратиш прегръдката, без после да свикваш съд за уместното поведение при раздяла.
И можеш да слушаш Уве край потока, без същевременно да анализираш защо тази среща е толкова подхранваща. Направи го едва след това.
Може би точно затова тези минути бяха толкова красиви.
Мечът за известно време лежеше отстрани.
А после можеше отново да го вдигнеш и да кажеш:
Какво всъщност беше това току-що?
Това би била доста красива функция за твоите мечове.
Вече не непременно:
Първо разбери, после живей.
А понякога:
Първо живей. После мечът може да се върне.
Тогава Асото пентакли и Рицарят на жезлите действително не биха били нови родини.
По-скоро съседни страни.
Отиваш там.
Опитваш храната.
Оглеждаш се.
И някога се връщаш при мечовете.
Само че може би с малко пръст по обувките и огън в багажа.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
