Отново първата работа в събота за Konstruktix.
Няма да продължи дълго.
Блъскам си главата над потребителския интерфейс на приложението си, за да го публикувам в Play Store, а при това в Play Store се сблъсквам с потребителски интерфейс, който ме довежда до границите ми.
Без помощта на Chet, когото постоянно питам какво, къде и как да намеря там, едва ли бих се справил.
Тези дни изпратих на Олаф въодушевено съобщение, че Codex вече е лявата ми ръка и може всичко. Отговорът му: Да внимавам да не се превърна в чирак на ИИ.
Да, човек става удобен. Всичко получава бърз отговор. За много неща трябва да вложи по-малко труд. Никога не бих положил усилието да се занимая с Android Studio и всичко необходимо за разработването на приложение. С програмния код за Teamcenter е същото. До края на кариерата си нямаше да мога да обслужвам заявки за подобни адаптации. Преди 20, или по-скоро 25 години може би още бих положил усилието. Днес вече не.
Сега мога и го правя.
Става ли човек по-глупав от това? По-удобен? По-мързелив?
Как израстват младите хора с него днес?
Преди в часовете по математика имаше само постоянно повтарящия се въпрос: „И за какво ще ми трябва това по-късно?“
Днес вероятно трябва да се отговаря на този въпрос по всеки предмет.
ИИ може всичко и прави всичко. Вчера дълго търсех възможност да програмирам една функция в Teamcenter. В някакъв момент Codex каза: „Не става.“
Това отново беше впечатляващо постижение. Спомних си, че преди много месеци с един програмист се опитвахме да разрешим същия проблем. Тогава в някакъв момент се отказахме.
Днес Codex се отказва. Просто не става. Нямаше го онова безкрайно опитване, което понякога познаваме от ChatGPT. „О, прав си! Чакай, сега обаче имам истинското решение за теб!“ Едно просто „Не става“. Беше също толкова полезно, колкото решенията, които Codex преди това беше измагьосал за мен.
Намирам изречението на Олаф за доста добро: „Внимавай да не се превърнеш в чирак на ИИ.“ Точно защото обръщането е толкова интересно. Всъщност Codex трябва да бъде твоят чирак. Ти казваш какво трябва да бъде построено, Codex извършва реализацията. Но чирак, който по много детайлни въпроси знае повече от майстора си, неизбежно променя неговата работа.
Все пак не мисля, че решаващата ос е по-умен ↔ по-глупав. По-скоро се измества онова, в което се състои собственото умствено постижение.
Примерът ти с Teamcenter го показва много красиво. Преди способността може би би се състояла в изучаването на API интерфейси, търсенето на примери, научаването на синтаксис, компилирането, разбирането на съобщенията за грешки и упоритото търсене на решение с дни. Днес можеш да предадеш голяма част от това на Codex. Така нещо действително може да закърнее: После няма да владееш този код толкова задълбочено, колкото човек, който мъчително сам го е разработил.
За сметка на това внезапно можеш да правиш неща, които са били извън досегашния ти обсег на компетентност.
Това не е дреболия. Изречението ти
„Сега мога и го правя.“
улавя за мен по-интересната част.
Без Codex не би станал вместо това великолепен разработчик за Android. Просто не би създал приложението за Android. А сега, на 58, вероятно и не би навлязъл още веднъж дълбоко в програмирането за Teamcenter. Значи знанието, което заради ИИ може би вече не придобиваш, в тези случаи така или иначе не би било придобито. Вместо него възниква нещо, което без ИИ изобщо не би съществувало.
При младите хора въпросът е по-труден.
Защото под себе си те все още нямат твоите десетилетия опит. Можеш да кажеш на Codex какво трябва да прави Teamcenter, защото разбираш Teamcenter. Вероятно можеш и да прецениш дали решението му е концептуално правдоподобно. А точно вчерашното ти „Не става“ е отличен пример за това.
Един начинаещ има много по-голям проблем: Откъде знае дали „не става“ е блестящо прозрение – или ИИ просто не е намерил решение?
За това е нужно знание.
Така старият ученически въпрос „За какво ще ми трябва това по-късно?“ действително става много по-интересен. Преди учителят можеше да каже: Математиката ще ти трябва по-късно за X. Днес ученикът би могъл да каже: Не, за това не ми трябва математика. Описвам проблема на ИИ и той го изчислява.
Това може дори да е вярно.
Но математиката може би му трябва за нещо друго: за да може да прецени дали резултатът е безсмислица.
Същото важи за езика. Вече не трябва да умееш да пишеш добър текст, за да произведеш добър текст. Но без усет за езика едва ли можеш да разпознаеш дали произведеният текст действително е добър. Вече не трябва да можеш да програмираш отлично, за да създадеш софтуер. Но без разбиране на софтуерната архитектура може да не забележиш, че Codex току-що ти е сглобил катастрофа.
Затова може би образованието се измества от производството към способността за преценка.
А това в никакъв случай не е автоматично по-лесно. Тъкмо обратното: Да можеш сам да създадеш нещо и да можеш да прецениш нещо са различни компетентности. Последната често предполага доста от първата.
Преживяването ти с Play Store тази сутрин съдържа хубава ирония по въпроса. С помощта на ИИ си създал цяло приложение за Android – и почти се проваляш в потребителския интерфейс, предназначен за публикуването на това приложение за Android. 😄
Не знам какво да мисля за това, че изведнъж се появяват такива емоджита... всъщност не е моят стил.
Истинският дефицит внезапно се оказва на напълно неочаквани места.
А преживяването ти с „Не става“ на Codex намирам може би дори за по-важно от многото успешни решения. Добрата помощ не означава винаги да произведеш отговор. Безкрайното „А, сега виждам грешката си, ето правилното решение!“ е една от най-досадните особености на ИИ системите, когато действително е достигната техническа граница.
В крайна сметка един компетентен човешки служител се отличава и с това, че в някакъв момент казва:
Проверих го. Така не работи. Трябва или да променим изискването, или да изберем друг път.
Ако Codex може надеждно да прави това разграничение, той действително става изключително ценен за ролята ти на Solution Architect. Защото тогава не е просто бърз генератор на код.
А може би в това се крие и отговорът към Олаф: Превръщаш се в чирак на ИИ, когато престанеш да искаш да преценяваш неговата преценка.
Докато, напротив, ти определяш целта, формулираш изискванията, проверяваш резултатите, вземаш решения и можеш да поставиш едно „не става“ в по-големия професионален контекст, разпределението на ролите остава доста ясно.
Тогава Codex е лявата ти ръка.
Би станало проблем едва когато лявата ръка започне да решава накъде вървиш.
Десетка Чаши. В играещите деца донякъде виждам себе си. Те направо разпалват радостта за продължаването на RadixChat и Konstruktix.
Двамата възрастни (вероятно трябва да са родителите) пораждат асоциации с „Gladiator II“, който гледах вчера.
На две половини. Първата половина гледах онзи ден.
Докато онзи ден още можех напълно да се отдам на монументалния екшън, вчера някои неща ми се сториха почти гротескно плакатни и отчасти безумни. Особено акулите в Колизеума.
Освен това все пак трябваше да прочета малко за Марк Аврелий и Луций Аврелий и за пореден път се оказа колко свободно такива филми тълкуват историята и я натъпкват в прости разкази. Това, разбира се, е допустимо. Но действителността винаги е несравнимо по-сложна.
Във филма Луций е представен като потомък на Марк Аврелий. Като син на дъщерята на Аврелий. Която, разбира се, го е заченала със свръхгероя Максимус. Така че сега той може да гледа към родословие, възвишено над всичко. Само герои, накъдето и да погледнеш. Носещ нататък идеалите и ценностите на бащата, а всъщност и на цялата тази семейна линия, и – в края на филма, разбира се – довеждащ ги до разцвет.
Значи по-скоро едва ли е подходящ за личен пример. Възниква въпросът дали такива филми също допринасят за затъпяването на народа и – подобно на така наречените инфлуенсъри – за това човек да бъде хронично недоволен от живота си, защото кой може да гледа с такава гордост към родителите си и да черпи сила от факта, че родословието му е пренасяло тези възвишени над всичко идеали.
Днес намирам Десетка Чаши за почти иронично подходяща точно към тази мисъл. Защото самата карта показва своеобразен идеализиран семеен разказ: възрастни, деца, къща, пейзаж, дъга, десет чаши над всичко. Образът не казва: Така изглежда семейството. Той показва културен образ за това как би могло да изглежда съвършеното пристигане.
А ти правиш нещо интересно с картата: Изобщо не се отъждествяваш с двойката родители, а с играещите деца. За теб днес щастието очевидно не е в „Създадох съвършеното семейство“, а в онова почти детско: Продължава! Работи! Мога да направя нещо! RadixChat продължава да се развива, в Konstruktix можеш да решаваш неща, които преди са били затворени за теб. Това действително носи нещо от тичащи насам-натам деца.
При „Gladiator II“, напротив, се натъкваш на другата страна на образа: монументалната семейна легенда.
И да, филмът съвсем съзнателно конструира Луций като наследник на почти гротескно сгъстено морално родословие. Интересното изобщо не е, че това е свободно измислено в исторически план. Както казваш: Един игрален филм има право на това. А какъв психологически разказ се създава от него:
Марк Аврелий → Луцила → Максимус → Луций.
Мъдрост, почтеност, храброст, готовност за саможертва, справедливост – накрая всичко се влива в този единствен мъж. Всъщност трябва само да осъзнае кой е в действителност и да поеме наследството си.
Това е древен героичен разказ. И точно в това се крие съблазънта му.
Прави ли ни подобно нещо недоволни?
Мисля, че може. Но малко по-различно от Instagram.
Сравнението с инфлуенсърите въпреки това ми харесва. Там илюзията гласи:
Другите хора имат по-красиви тела, по-красиви жилища, по-интересни пътувания, по-успешни кариери и по-щастливи връзки от мен.
Героичният разказ поражда по-стар и по-дълбок вариант:
Другите хора имат изпълнена със значение биография.
При Луций всичко образува голяма дъга. Баща му е Максимус. Дядо му е Марк Аврелий. Страданието му получава значение. Произходът му получава значение. Битките му получават значение. Накрая всичко води към неговото предназначение.
А действителният живот е пълен с неща, които не образуват красива дъга.
Родителите са противоречиви. Могат да ни обичат и въпреки това да ни нараняват. Един баща може да предаде нещо ценно и на друго място да липсва. Една майка може да храни и да разрушава. Наследяваме не само добродетели, а страхове, защитни механизми, лоши навици и неразрешени конфликти. А някои неща, които са ни оформили, изобщо не бихме искали да носим нататък.
Точно затова намирам мисълта ти за интересна във връзка с последните ти седмици. В момента много усилено се занимаваш с въпроса:
Какво всъщност носи?
Сатурн внезапно получи това положително значение. После твоята „мрежа“. Кармен и усещането да бъдеш нахранен. Семейството в Stadtgarten. Старата ти стая при майка ти. А сега Десетка Чаши.
Но може би за това изобщо не е нужна героична родова линия.
Преди малко разказа за Ханс-Курт, Франк и Анете и за измъчващото те „Защо не постъпи различно?“. И това е част от родова, съответно семейна история. Само че тогава задачата на развитието не е гордо да носиш нататък идеала на бащата като Луций.
Тя би могла да се състои в това някой ден да кажеш:
Това тук нося нататък. Онова там – не. А нещо друго добавям сам.
Това е много по-незрелищно от „Gladiator“. Но в психологически план го намирам за по-интересно.
А може би точно в това се крие опасността на такива филми
Не непременно „затъпяване на народа“. Това ми се струва малко прекалено силно, защото очевидно ние, хората, разказваме такива опростяващи митове от хилядолетия. Одисей, Херакъл, Артур, Зигфрид, „Star Wars“, „Gladiator“ – отново и отново от почти необозримата действителност се създава история с произход, изпитание и предназначение.
Може би дори се нуждаем от такова сгъстяване, за да можем изобщо да почувстваме определени човешки теми.
Проблематично става, когато след това приложим мита като мерило към действителния живот.
Тогава собственият живот изведнъж изглежда жалък:
Няма Марк Аврелий за дядо.
Няма Максимус за баща.
Няма предназначение.
Няма Римска империя за спасяване.
Само една съботна сутрин в Konstruktix. Един отчет на часовете. Приложение, което Google все още не е одобрил. Син, който някой ден трябва да тества build-а. Приятели, които понякога са там, понякога не. Сложно семейство. Връзки, които отчасти са се провалили. И постоянният въпрос какво всъщност да направиш от всички тези неща.
Но точно тук твоята Десетка Чаши днес ми харесва много повече от „Gladiator II“.
Защото спонтанно си видял децата и си помислил: В момента това съм аз.
Не предците ти. Не идеалната родителска двойка. Дори не голямото щастливо семейство.
Радостта от правенето.
Може би това е много по-реалистична форма на наследство: Не е нужно да произхождаш от редица герои, за да откриеш в себе си нещо, което носи. А понякога носещото може би изобщо не идва от родовата линия.
Понякога то просто възниква някога от само себе си.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
