За глупостта от Роберт Музил (2.10.2026)

Musil:

Дами и господа!
Който дръзне днес да говори за глупостта, рискува да си навлече вреда по най-различни начини; това може да бъде изтълкувано като самонадеяност, та дори и като смущаване на съвременното развитие. Самият аз още преди доста години написах: »Ако глупостта не приличаше до степен на объркване с напредъка, таланта, надеждата или усъвършенстването, никой нямаше да иска да бъде глупав.«

Това беше през 1931 година; и никой няма да посмее да се усъмни, че оттогава светът е видял още напредък и усъвършенстване! Така въпросът постепенно придобива известна неотложност: какво всъщност е глупостта?

Не бих искал да пренебрегна и това, че като поет познавам глупостта от още по-отдавна — бих могъл дори да кажа, че неведнъж съм бил в колегиални отношения с нея! А щом човекът в поезията отвори очи, той освен това се озовава срещу почти неописуема съпротива, която сякаш може да приеме всякаква форма:

било лична — като достойната форма на професор по история на литературата, който, привикнал да се прицелва в неподлежащи на проверка далечини, стреля пагубно покрай целта в настоящето;

било ефирно-всеобща — като подмяната на критическата преценка с търговската, откакто Бог в своята трудно разбираема за нас доброта дари човешка реч и на производителите на звукови филми.

И преди съм описвал веднъж-дваж повече такива явления; но не е нужно това да се повтаря или допълва (а предвид склонността към мащабност, която днес има всичко, то явно би било и невъзможно): достатъчно е като сигурен резултат да се подчертае, че нехудожественото устройство на един народ се проявява не само в лоши времена и по груб начин, а още в добри времена и по всякакъв начин, така че потисничеството и забраната се различават само по степен от почетните докторски звания, академичните назначения и раздаването на награди.

Винаги съм подозирал, че тази многообразна съпротива срещу изкуството и по-финия дух от страна на народ, който се хвали с любовта си към изкуството, не е нищо друго освен глупост — може би особен неин вид, особена художествена, а може би и чувствена глупост — и че във всеки случай се проявява така, че онова, което наричаме изтънчен дух, същевременно е и изтънчена глупост; и днес също не виждам особено много причини да се откажа от това схващане.

Разбира се, не всичко, което обезобразява едно тъй цялостно човешко дело като изкуството, може да бъде стоварено върху глупостта; както особено ни научи опитът от последните години, трябва да остане място и за различните видове безхарактерност.
Но не би трябвало да се възразява, че понятието глупост няма място тук, защото се отнасяло до интелекта, а не до чувствата, докато изкуството зависело от тях.
Това би било заблуда.
Дори естетическата наслада е преценка и чувство. И ви моля да ми позволите към тази велика формула, която заимствах от Кант, не само да добавя напомнянето, че Кант говори за естетическа способност за съждение и за съждение на вкуса, но и веднага да повторя антиномиите, до които това води:

Теза: Съждението на вкуса не се основава на понятия, защото иначе за него би могло да се диспутира (да се реши чрез доказателство).

Антитеза: То се основава на понятия, защото иначе за него не би могло дори да се спори (да се търси съгласуване).

А сега бих искал да попитам дали подобно съждение с подобна антиномия не стои и в основата на политиката и изобщо на житейската бъркотия? И там, където преценката и разумът са у дома си, не бива ли да очакваме и техните сестри и сестрички — различните видове глупост?
Толкова за нейната важност. Еразъм Ротердамски е написал в своето прелестно и неизхабено и до днес »Възхвала на глупостта«, че без някои глупости човек дори не би дошъл на света!

*

Усещането за колкото безсрамната, толкова и огромна власт на глупостта над нас се издава у мнозина и когато дружелюбно и съзаклятнически се преструват на изненадани, щом чуят, че човек, комуто имат доверие, възнамерява да призове това чудовище по име.
Това преживях не само отначало върху самия себе си, но скоро узнах и историческата му валидност, когато — докато търсех предшественици в заниманията с глупостта, каквито ми станаха известни учудващо малко; но мъдреците явно предпочитат да пишат за мъдростта! — един учен приятел ми изпрати отпечатан текст на лекция от 1866 година, чийто автор е бил Йох. Ед. Ердман, ученикът на Хегел и професорът от Хале.
Тази лекция, озаглавена »За глупостта«, започва именно с това, че още обявяването ѝ било посрещнато със смях; и откакто знам, че подобно нещо може да се случи дори на един хегелианец, съм убеден, че в такова отношение на хората към онези, които искат да говорят за глупостта, има нещо особено, и с голяма несигурност нося убеждението, че съм предизвикал могъща и дълбоко раздвоена психологическа сила.

Затова предпочитам веднага да призная и слабостта си спрямо нея: не знам какво е тя. Не съм открил теория на глупостта, с чиято помощ да дръзна да спася света; нещо повече, дори в границите на научната сдържаност не съм намерил изследване, което да я е превърнало в свой предмет, нито поне съгласие, възникнало волю-неволю относно нейното понятие при разглеждането на сродни неща. Това може да се дължи на невежеството ми, но по-вероятно е въпросът »Какво е глупостта?« да съответства на днешните навици на мислене също толкова малко, колкото въпросите какво са добротата, красотата или електричеството.

И все пак желанието да си съставим това понятие и да отговорим колкото може по-трезво на подобен предварителен въпрос на целия живот не е лишено от привлекателност; така и аз един ден попаднах в плен на въпроса какво »в действителност« е глупостта, а не как дефилира — чието описание би било далеч повече мое професионално задължение и умение. И понеже не исках да си помагам по поетичен начин, а по научен не можех, опитах най-наивното, което винаги е най-близко в такива случаи: просто проследих употребата на думата глупав и нейното семейство, потърсих най-обичайните примери и се постарах да свържа едно с друго онова, което записвах.

За жалост такава процедура винаги има нещо общо с лов на зелеви пеперуди: известно време следваме онова, което смятаме, че наблюдаваме, без да го изпускаме, но понеже от други посоки по съвсем същите зигзагообразни пътища долитат и други, съвсем подобни пеперуди, скоро вече не знаем дали още преследваме същата. Така и примерите от семейството на глупостта невинаги ще позволяват да се различи дали все още са свързани по произход, или само външно и неусетно отвеждат наблюдението от единия към другия; и няма да е съвсем лесно да ги подведем под една шапка, за която може да се каже, че действително принадлежи на глупак.

*

При такива обстоятелства обаче е почти безразлично откъде ще започнем, затова нека започнем някак: най-добре направо с първоначалната трудност, че всеки, който иска да говори за глупостта или да присъства с полза на такъв разговор, трябва да предполага за себе си, че не е глупав; и следователно показва, че се смята за умен, макар това общо взето да се приема за признак на глупост!

Ако сега се заемем с въпроса защо се смята за глупаво да показваш, че си умен, най-напред се натрапва един отговор, който сякаш носи праха на праотеческа покъщнина: че било по-благоразумно да не се показваш като умен. Вероятно тази дълбоко недоверчива предпазливост, на пръв поглед вече съвсем неразбираема днес, произхожда от условия, при които за по-слабия наистина е било по-умно да не минава за умен: умът му е можел да коства живота на силния! Глупостта, напротив, приспива недоверието; тя »обезоръжава«, както се казва и днес.

Следи от такава стара хитрост и глупава лукавост действително се срещат и досега в отношения на зависимост, където силите са разпределени толкова неравно, че по-слабият търси спасение в това да се представя за по-глупав, отколкото е; проявяват се например като тъй наречената селска хитрост, после в отношенията на прислугата с господарите, на чийто език все е образованието, в отношението на войника към началника, на ученика към учителя и на детето към родителите. Онзи, който има властта, се дразни по-малко, когато слабият не може, отколкото когато не иска. Глупостта дори го »довежда до отчаяние«, тоест недвусмислено до състояние на слабост!
С това отлично се съгласува обстоятелството, че умът лесно го »вкарва в бойна готовност«! Наистина той се цени у подчинения, но само докато е съчетан с безусловна преданост. В мига, в който му липсва това свидетелство за благонадеждност и стане несигурно дали служи на ползата на властващия, той по-рядко се нарича ум, отколкото нескромност, дързост или коварство; и често възниква отношение, сякаш той най-малкото накърнява честта и авторитета на властващия, дори когато всъщност не заплашва сигурността му.

Във възпитанието това се изразява в обстоятелството, че непокорният надарен ученик бива третиран с по-голяма суровост от онзи, който се противи от затъпялост. В морала то е довело до представата, че една воля трябва да е толкова по-зла, колкото по-добро е знанието, срещу което действа.

Дори правосъдието не е останало напълно незасегнато от този личен предразсъдък и обикновено преценява умелото извършване на престъпление с особена неприязън като »изтънчено« и »безчувствено«.

А от политиката всеки може да вземе примерите там, където ги намери.

Но и глупостта — тук сигурно ще трябва да се възрази — е способна да дразни и съвсем не успокоява при всички обстоятелства.

Казано накратко, обикновено тя предизвиква нетърпение, а в необичайни случаи и жестокост; и отвратителните изстъпления на тази болестна жестокост, които обичайно се наричат садизъм, достатъчно често показват глупави хора в ролята на жертвата.
Очевидно това произтича от обстоятелството, че те по-лесно от другите стават плячка на жестокия; но изглежда е свързано и с това, че тяхната доловима от всички страни беззащитност подивява въображението както мирисът на кръв — ловната страст, и го примамва в пустош, където жестокостта »отива твърде далеч« почти само защото вече не среща никаква граница.

Това е черта на страдание у самия причинител на страданието, слабост, вложена в неговата грубост; и макар привилегированото възмущение на оскърбеното съчувствие рядко да позволява това да бъде забелязано, все пак и за жестокостта, както за любовта, са нужни двама, които си подхождат! Да се обсъди това несъмнено би било достатъчно важно при човечество, измъчвано от своята »страхлива жестокост към по-слабите« (а така вероятно гласи и най-обичайната дефиниция на садизма) като днешното; но с оглед на проследяваната основна връзка и при беглото събиране на първите примери и казаното за това навярно вече трябва да мине за отклонение, а като цяло от него не може да се извлече повече от това, че може да е глупаво да се хвалиш като умен, но и невинаги е умно да си създаваш славата на глупав.

От това не може да се обобщи нищо; или единственото обобщение, допустимо още тук, би трябвало да гласи, че най-умното е изобщо да се стараеш да бъдеш забелязван възможно най-малко на този свят! И наистина тази заключителна черта под цялата мъдрост съвсем не рядко е била теглена.

Но още по-често от този човеконенавистен резултат се възползват само наполовина или само символично и представително, и тогава той въвежда разсъждението в кръга на повелите за скромност и на още по-всеобхватни повели, без то да напуска напълно областта на глупостта и ума.
Както от страх да не изглеждат глупави, така и от страх да не нарушат благоприличието, мнозина се смятат за умни, но не го казват. А ако все пак се почувстват принудени да говорят за това, го заобикалят, като например казват за себе си: »Не съм по-глупав от другите.«
Още по-популярно е колкото може по-безучастно и делово да се отбележи: »Мога все пак да кажа за себе си, че притежавам нормална интелигентност.« А понякога убеждението в собствения ум се показва и през задната врата, например в израза: »Няма да позволя да ме правят на глупак!«

Още по-забележително е, че не само скришният отделен човек се вижда в мислите си като извънредно умен и добре надарен, а и действащият в историята човек, щом разполага с властта за това, казва или оставя да кажат за него, че е безмерно умен, просветен, достоен, възвишен, милостив, избран от Бога и призван за историята.
Да, той с готовност го казва и за друг, от чието отражение се чувства озарен. Това се е вкаменило в титли и обръщения като Величество, Високопреосвещенство, Превъзходителство, Великолепие, Милост и подобни и вече почти не е оживено от съзнание; но веднага отново се проявява в пълна жизненост, когато човекът днес говори като маса.

Особено известната долна среда на духа и душата е напълно безсрамна пред потребността от високомерие, щом се появи под закрилата на партия, нация, секта или художествено направление и може да казва Ние вместо Аз.
С една уговорка, която се разбира от само себе си и може да бъде оставена настрана, това високомерие може да се нарече и суета; и действително душата на много народи и държави днес е владяна от чувства, сред които суетата безспорно заема едно от първите места. Между глупостта и суетата обаче отдавна съществува близка връзка и може би тя ни дава насока. Един глупав човек обикновено изглежда суетен още защото му липсва умът да го прикрива; но всъщност дори това не е нужно, защото родството между глупост и суета е непосредствено: суетният човек създава впечатлението, че постига по-малко, отколкото би могъл; той прилича на машина, която изпуска парата си през неплътно място. Старата поговорка »Глупост и гордост растат на едно дърво« не означава нищо друго, както и изразът, че суетата »заслепява«.

Наистина именно очакването за по-ниско постижение свързваме с понятието суета, защото думата »суетен« в основното си значение означава почти същото като »напразен«. И това намаляване на постижението се очаква дори там, където в действителност има постижение: суетата и талантът нерядко са свързани; но тогава оставаме с впечатлението, че би могло да бъде постигнато още повече, ако суетният не си пречеше сам. Тази упорито прилепнала представа за намалена способност по-късно ще се окаже и най-общата представа, която имаме за глупостта.

Но както е известно, суетното поведение се избягва не само защото може да е глупаво, а преди всичко и като нарушение на благоприличието. »Самохвалството смърди«, гласи една съдържателна поговорка, и тя означава, че перченето, многото говорене за себе си и самохвалството се смятат не само за неразумни, но и за неприлични.

Ако не греша, нарушените по този начин изисквания на благоприличието спадат към многообразните повели за сдържаност и спазване на дистанция, предназначени да щадят самомнението, като се предполага, че у другия то не е по-малко, отколкото у самия човек. Подобни повели на дистанцията са насочени и срещу употребата на прекалено открити думи, уреждат поздрава и обръщението, не позволяват да си противоречим без извинение или едно писмо да започва с думата Аз — накратко, изискват спазването на определени правила, само и само хората да не си »идват прекалено близо«. Задачата им е да уравновесяват и изглаждат общуването, да улесняват любовта към ближния и към себе си и сякаш да поддържат средна температура на човешките отношения; и такива предписания съществуват във всяко общество — в примитивното дори повече, отколкото във високоцивилизованото, да, познава ги и безсловесното животинско общество, което лесно личи в много от неговите церемонии.

Но по смисъла на тези повели на дистанцията е забранено не само натрапчиво да хвалиш себе си, а и другите.
Да кажеш някому в лицето, че е гений или светец, би било почти толкова чудовищно, колкото да го твърдиш за себе си, а да изцапаш собственото си лице и да си скубеш косите според днешното усещане не би било по-добре, отколкото да оскърбиш друг. Задоволяваме се със забележката, че не сме чак по-глупави или по-лоши от другите, както вече бе споменато по-горе!
Очевидно под възбрана при подредени отношения стоят именно безмерните и необуздани прояви.

И понеже преди малко стана дума за суетата, с която народи и партии днес се превъзнасят по отношение на своята просветеност, сега трябва да се добави, че мнозинството, което дава воля на себе си — също както отделният мегаломан в дневните си блянове — не само притежава монопола върху мъдростта, но и върху добродетелта и се смята за храбро, благородно, непобедимо, благочестиво и красиво; и че в света има особена склонност хората, когато се явяват в голям брой, да си позволяват всичко, което им е забранено поотделно.
Тези привилегии на порасналото Ние днес направо създават впечатлението, че нарастващото цивилизоване и укротяване на отделната личност трябва да се уравновесява чрез нарастващо в съответната пропорция децивилизоване на нациите, държавите и съюзите по убеждение; и очевидно в това се проявява разстройство на афекта, разстройство на афективното равновесие, което по същество предхожда противопоставянето между Аз и Ние, както и всяка морална оценка. Но това — сигурно ще трябва да попитаме — още ли е глупост, та дори свързано ли е все още по някакъв начин с глупостта?

Уважаеми слушатели! Никой не се съмнява в това!

Но нека преди отговора все пак предпочетем да си поемем дъх с един не съвсем несимпатичен пример! Всички ние, макар предимно ние, мъжете, и особено всички известни писатели, познаваме дамата, която непременно иска да ни повери романа на своя живот и чиято душа явно винаги се е намирала в интересно положение, без то да е довело до успех, който тя по-скоро очаква тепърва от нас.
Глупава ли е тази дама? Нещо, идващо от изобилието от впечатления, обикновено ни нашепва: такава е! Но учтивостта, както и справедливостта, изискват да признаем, че тя не е такава безусловно и винаги.
Тя говори много за себе си и изобщо говори много.
Съди много категорично и за всичко.
Суетна и нескромна е.
Често ни поучава.
Обикновено любовният ѝ живот не е в ред, а и изобщо животът не ѝ се удава особено.
Но няма ли и други видове хора, за които важи всичко или повечето от това?
Многото говорене за себе си например е лош навик и на егоистите, на неспокойните и дори на един вид меланхолици.

А всичко това взето заедно важи преди всичко за младостта; при нея многото говорене за себе си, суетността, поучителността и неуреденият живот направо спадат към проявите на растежа — с една дума, тя показва точно същите отклонения от ума и благоприличието, без поради това да е глупава или по-глупава, отколкото естествено следва от обстоятелството, че — просто още не е станала умна!

Дами и господа! Присъдите на всекидневния живот и неговото познаване на хората обикновено наистина улучват, но обикновено същевременно и пропускат. Те не са възникнали в името на правилно учение, а всъщност представляват само духовни движения на съгласие и отбрана. Следователно и този пример учи само, че нещо може да бъде глупаво, но не е задължително да бъде, че значението се мени с връзката, в която нещо се проявява, и че глупостта е плътно преплетена с друго, без някъде да стърчи конецът, с който тъканта да може да се разплете с едно дръпване.
Дори гениалността и глупостта са неразривно свързани, а забраната — под страх от наказанието да минеш за глупав — да говориш много и много за себе си се заобикаля от човечеството по своеобразен начин: чрез поета.
В името на човечността той има право да разказва, че му е било вкусно или че слънцето стои на небето, има право да разкрива себе си, да издава тайни, да прави признания, безогледно да дава личен отчет (поне много поети държат на това!); и всичко това изглежда точно така, сякаш в това изключение човечеството си позволява нещо, което иначе си забранява. По този начин то непрестанно говори за себе си и с помощта на поета е разказало същите истории и преживявания вече милиони пъти, променяйки само обстоятелствата, без от това да е произлязъл какъвто и да било напредък или прираст на смисъл: тогава не трябва ли накрая да заподозрем в глупост и употребата, която прави от поезията си, и приспособяването ѝ към тази употреба? Аз лично ни най-малко не смятам това за невъзможно!

Между областите на приложение на глупостта и неморалността — последната дума разбирана в по-широкия, необичаен днес смисъл, който е почти същият като бездуховност, но не и като неразумност — съществува сложна тъждественост и различие. И тази свързаност без съмнение е подобна на изразената от Йох. Ед. Ердман на едно важно място в споменатата по-горе негова лекция с думите, че грубостта е »практиката на глупостта«. Той казва: »Думите... не са единствената проява на едно душевно състояние. То се разкрива и в действия. Така е и с глупостта. Не само да бъдеш глупав, а да действаш глупаво, да вършиш глупости« — тоест практиката на глупостта — »или глупостта in Action, наричаме грубост.« Това привлекателно твърдение ни учи на не по-малко от това, че глупостта е недостатък на чувството — защото грубостта все пак е такъв! И това води право обратно към онази »афективна разстроеност« и »разстройство на афективното равновесие«, които по-горе можаха да бъдат бегло споменати, без да получат обяснение.

Но и съдържащото се в думите на Ердман обяснение не може напълно да съвпада с истината, защото — като оставим настрана, че е насочено само към грубия, недодялан отделен човек в противоположност на »образоваността« и съвсем не обхваща всички форми на приложение на глупостта — грубостта не е само глупост, нито глупостта е само грубост; затова в отношението между афект и интелигентност, когато те се обединяват в »приложна глупост«, остава още немалко за обясняване, което тепърва — и вероятно отново най-добре чрез примери — трябва да бъде изведено на преден план.

*

За да изпъкнат правилно очертанията на понятието глупост, преди всичко е нужно да разхлабим съждението, че глупостта била само или предимно липса на интелект; както вече бе споменато, най-общата представа, която имаме за нея, изглежда е тази за неуспех при най-различни дейности, за телесен и духовен недостатък изобщо.
За това в нашите местни говори има изразителен пример: обозначаването на недочуването, следователно на телесен недостатък, с думата »derisch« или »terisch«, която вероятно означава »törisch« — глупав — и така стои близо до глупостта. Защото точно както тук, обвинението в глупост се употребява в народната реч и в други случаи.

Когато състезател отпусне сили или допусне грешка в решителния миг, после казва: »Сякаш бях закован!« или: »Не знам къде ми беше главата!«, макар че участието на главата в плуването или бокса все пак може да се смята за неясно ограничено. По същия начин сред момчетата и спортните другари онзи, който прояви несръчност, ще бъде наречен глупав, дори да е някой Хьолдерлин. Има и делови отношения, при които човек, който не е хитър и безскрупулен, минава за глупав. Взети заедно, това са глупостите, съответстващи на по-стари представи за ум, отколкото онзи, който днес се радва на обществена почит; и ако съм добре осведомен, в старогерманската епоха не само моралните представи, но и понятията за онова, което е сведущо, опитно, мъдро — следователно интелектуалните понятия — са били свързани с войната и борбата.

Така всеки ум си има своята глупост и дори психологията на животните е установила в своите изпитания на интелигентността, че на всеки »тип постижение« може да се съпостави »тип глупост«.
Ако следователно бихме искали да потърсим най-общо понятие за ум, от тези сравнения би се получило приблизително понятието за способност; и всичко неспособно тогава понякога би могло да се нарече и глупаво. В действителност е така дори когато способността, съответстваща на дадена глупост, не се назовава буквално ум. Коя способност излиза на преден план и в дадена епоха изпълва със съдържание понятията за ум и глупост, зависи от формата на живота.

Във времена на лична несигурност в понятието за ум ще се отпечатат хитростта, насилието, остротата на сетивата и телесната сръчност; във времена на одухотворена — с необходимите, за съжаление, уговорки може да се каже и буржоазна — нагласа към живота на тяхно място застава умственият труд. По-точно казано, това би трябвало да върши висшият духовен труд, но в хода на нещата от него се е получила преобладаващата тежест на интелектуалното постижение, изписана върху празното лице на забързаното човечество под твърдото чело; и така се е стигнало дотам, че днес умът и глупостта, сякаш друго не би могло да бъде, се отнасят само към интелекта и степените на неговата способност, макар това да е повече или по-малко едностранчиво.

Общата представа за неспособност, свързана изначално с думата глупав — както в смисъл на неспособност за всичко, така и в смисъл на произволна отделна неспособност — има и една доста впечатляваща последица: понеже означават обща неспособност, »глупав« и »глупост« могат понякога да застанат на мястото на всяка дума, която би трябвало да означава някаква особена неспособност. Това е една от причините взаимното обвинение в глупост днес да е толкова чудовищно разпространено. (В друга връзка това е и причината понятието да се разграничава толкова трудно, както показаха примерите ни.) Достатъчно е човек да погледне бележките по полетата на по-взискателни романи, които дълго са се движили в почти анонимния оборот на заемните библиотеки; тук, където читателят е насаме с поета, неговата присъда предпочита да се изрази с думата »глупаво!« или с нейните съответствия като »тъпо!«, »безсмислица!«, »неописуема глупост!« и други подобни.
И също това са първите думи на възмущение, когато човекът в театрални представления или художествени изложби се изправя като маса срещу твореца и се чувства засегнат.

Тук трябва да се спомене и думата »кич«, която като първа присъда сред самите творци е по-популярна от всяка друга; но поне доколкото ми е известно, понятието ѝ не може да се определи, нито приложимостта ѝ да се обясни другояче освен чрез глагола »verkitschen«, който в диалектна употреба означава приблизително »да дадеш под цената« или »да разпродадеш безразборно«. Следователно »кич« носи значението на прекалено евтина или разпродажбена стока и аз смятам, че този смисъл — разбира се, пренесен в духовната област — може да се положи в основата всеки път, когато думата несъзнателно се употребява правилно.
Понеже разпродажбената стока и вехториите влизат в тази дума най-вече чрез свързаното с тях значение на неспособна, негодна стока, а неспособността и негодността са и основата за употребата на думата глупав, едва ли ще е преувеличение да твърдим, че сме склонни да назоваваме като »някак глупаво« всичко, което не ни е по вкуса — особено когато иначе се преструваме, че го ценим като възвишено или изтънчено!

А за определянето на това »някак« е важно, че употребата на изразите за глупост е дълбоко проникната от една втора употреба, обхващаща също тъй несъвършените изрази за низкото и нравствено отвратителното. Това връща погледа към нещо, което вече веднъж му е направило впечатление: общността на съдбата между понятията »глупав« и »неприличен«. Защото не само »кич«, естетическият израз с интелектуален произход, но и моралните думи »боклук!«, »отвратително!«, »ужасно!«, »болестно!«, »безсрамно!« са зародишни, недоразвити художествени критики и присъди над живота.
Може би тези изрази все още съдържат духовно усилие, разлика в значението, дори когато се употребяват безразборно; тогава като последен техен заместител идва наистина вече полубезсловесният възглас »Каква низост!«, който заменя всичко останало и може да си подели господството над света с възгласа »Каква глупост!«. Очевидно тези две думи понякога могат да заместят всички други, защото »глупав« е придобило значението на обща неспособност, а »низък« — на общо нравствено нарушение; и ако се вслушаме какво говорят днес хората един за друг, изглежда, че автопортретът на човечеството, който без надзор възниква от взаимните групови снимки, е смесен изцяло само от разновидности на тези две мръсно оцветени думи!

Може би си струва да се помисли върху това. Без съмнение и двете представляват най-ниското стъпало на една недостигнала до развитие преценка, една още напълно неразчленена критика, която усеща, че нещо не е наред, но не умее да каже какво. Употребата на тези думи е най-простият и най-лошият отбранителен израз, който може да се намери; тя е началото на отговора и същевременно вече неговият край. В нея има нещо като »късо съединение« и то става по-разбираемо, ако се вземе предвид, че Глупав и Низък, каквото и да означават, се употребяват и като ругатни.

Защото, както е известно, значението на ругатните се крие не толкова в съдържанието им, колкото в употребата им; мнозина от нас може да обичат магаретата, но ще се почувстват обидени, ако някой ги нарече така. Ругатнята не представлява онова, което изобразява, а смес от представи, чувства и намерения, която изобщо не е способна да изрази, а само да сигнализира. Между другото, това я сродява с модните и чуждите думи, поради което те изглеждат незаменими дори когато биха могли напълно да бъдат заменени. Затова в ругатните има и нещо невъобразимо възбуждащо, което съответства на намерението им, но не и на съдържанието; и може би най-ясно това личи в младежките думи за подигравка и закачка: едно дете може да каже »Busch!« или »Moritz!« и въз основа на тайни връзки да доведе друго до ярост.

Онова, което може да се каже така за ругатните, закачките, модните и чуждите думи, може да се каже и за остроумията, лозунгите и любовните думи; общото между всички тези иначе толкова разнородни думи е, че служат на един афект и че именно тяхната неточност и непредметност им позволяват в употребата да изтласкат цели области от по-точни, по-предметни и по-правилни думи. Очевидно в живота понякога има нужда от това и стойността ѝ нека бъде запазена; но онова, което става в такива случаи, без съмнение е глупаво, върви, тъй да се каже, по същите пътища като глупостта. Тази връзка може най-ясно да се изучава върху един главен и държавен пример за безразсъдство: паниката.

Когато върху човек въздейства нещо, което е твърде силно за него — било внезапна уплаха, било продължителен душевен натиск — случва се той внезапно да направи »нещо безразсъдно«. Може да започне да реве, по същество не по-различно от дете, може »на сляпо« да побегне от опасността или също тъй сляпо да се хвърли в нея; може да го обземе разпукваща се склонност към разрушаване, ругаене или оплакване. Като цяло вместо целесъобразното действие, което положението изисква от него, той ще произведе множество други, привидно винаги, а твърде често и действително безцелни, дори противни на целта. Познаваме този вид противодействие най-добре от »паническия страх«; но ако думата не се разбира прекалено тясно, може да се говори и за паника на гнева, алчността и дори нежността, както навсякъде, където състоянието на възбуда не може да се насити по начин, който е еднакво жив, сляп и безсмислен.

Че съществува паника на храбростта, различаваща се от паниката на страха само по обратната посока на действието, отдавна е било отбелязано от един колкото остроумен, толкова и храбър човек.
Психологически случващото се при настъпването на паника се разглежда като изключване на интелигентността и изобщо на висшата духовна организация, на чието място излиза наяве по-стар душевен механизъм; но трябва да се добави, че с парализирането и прекъсването на интелекта в такива случаи не толкова се извършва пропадане към инстинктивно действие, колкото движение, преминаващо през тази област чак до инстинкта на крайната нужда и крайната аварийна форма на действие. Този начин на действие има формата на пълно объркване, той е лишен от план и привидно изоставен както от разума, така и от всеки спасителен инстинкт; но несъзнателният му план е да замени качеството на действията с техния брой, а немалката му хитрост се основава на вероятността, че сред сто слепи и несполучливи опита ще се намери и попадение. Човекът, изгубил главата си, насекомото, което толкова дълго се блъска в затворената половина на прозореца, докато случайно не »изпадне« на свобода през отворената, в объркването си не вършат нищо различно от онова, което военната техника върши с пресметлива обмисленост, когато »покрива« цел с огнен залп или разпръснат огън, та дори още когато използва шрапнел или граната.
С други думи, това означава целенасоченото действие да бъде заменено с действие в голям обем; а нищо не е толкова човешко, колкото качеството на думите или действията да бъде заменяно с тяхното количество.

Но в употребата на неясни думи има нещо твърде подобно на употребата на много думи, защото колкото по-неясна е една дума, толкова по-голям е обхватът на онова, към което може да бъде отнесена; същото важи и за непредметността.

Ако те са глупави, чрез тях глупостта е сродна със състоянието на паника; и прекомерната употреба на това обвинение и подобните нему няма да стои твърде далеч от душевен опит за спасение чрез архаично-примитивни — и, както вероятно с право може да се каже, болестни — методи. И наистина в правилната употреба на обвинението, че нещо е същинска глупост или низост, може да се разпознае не само изключване на интелигентността, но и сляпа склонност към безсмислено разрушаване или бягство. Тези думи не са само ругатни, а представляват цял пристъп на ругаене. Там, където нещо вече може да се изрази само чрез тях, физическото насилие е близо. Ако се върнем към споменатите по-рано примери, в такива случаи картини биват нападани с чадъри (при това вместо онзи, който ги е нарисувал), книги биват хвърляни на земята, сякаш така могат да бъдат обезвредени. Но е налице и обезсилващият натиск, който предхожда това и от който то трябва да освободи: човек »почти се задушава« от яд; »никоя дума не стига«, освен тъкмо най-общите и най-бедните на смисъл; »остава без думи«, трябва да »изпусне парата«. Това е степента на безсловесност, дори на безмислие, която предшества разпукването! Тя означава тежко състояние на недостатъчност и накрая избликът обикновено се въвежда с дълбоко прозрачните думи, че на някого »нещо най-сетне му е станало прекалено глупаво«. Но това нещо е самият той. Във времена, когато голямата, решителна действена сила се цени високо, е нужно да помним и онова, което понякога ѝ прилича до степен на объркване.

*

Дами и господа! Днес често се говори за криза на доверието в хуманността, за криза на доверието, което досега все още се е възлагало на човечността; тя би могла да се нарече и паника, която е на път да заеме мястото на увереността, че сме способни да водим делата си в свобода и с разум. И не бива да се заблуждаваме, че тези две нравствени, а също и нравствено-художествени понятия — свобода и разум — достигнали до нас като знаци на човешкото достойнство от класическата епоха на германския космополитизъм, още от средата на деветнадесети век или малко по-късно вече не са били съвсем здрави. Постепенно са »излезли от обращение«, хората вече не са знаели какво да »правят« с тях, а това, че са били оставени да се свият, е било в по-малка степен дело на противниците им, отколкото на приятелите им.

Следователно не бива да се заблуждаваме и че ние или онези след нас вероятно ще се върнем към тези непроменени представи; нашата задача и смисълът на изпитанията, наложени на духа, по-скоро ще бъде — и това е толкова рядко разбираната, болезнено изпълнена с надежда задача на всяко поколение — да осъществим винаги необходимия, дори твърде желан преход към новото с възможно най-малки загуби! И още повече, понеже бе пропуснат преходът към запазващо-променени идеи, който трябваше да се извърши навреме, при такова действие са ни нужни подпомагащи представи за онова, което е истинно, разумно, значимо, мъдро, а следователно в обърнато отражение и за онова, което е глупаво. Но какво понятие или частично понятие за глупостта може да се състави, когато понятията за интелект и мъдрост се разклащат? Като малък пример колко много възгледите се менят с времената бих искал само да посоча, че в един някога много известен учебник по психиатрия въпросът:
»Какво е справедливост?«
и отговорът на него:
»другият да бъде наказан!«
се привеждат като случай на имбецилност, докато днес образуват основата на широко обсъждан правен възглед. Затова се боя, че дори най-скромните изложения няма да могат да бъдат завършени, без поне да се посочи едно ядро, независимо от промените на времето. Оттук възникват още няколко въпроса и бележки.

Нямам право да се представям за психолог и не искам да го правя, но поне беглият поглед към тази наука вероятно е първото, от което в нашия случай ще се очаква помощ. По-старата психология различаваше усещане, воля, чувство и способност за представяне или интелигентност и за нея бе ясно, че глупостта е ниска степен на интелигентност. Днешната психология обаче лиши от важност елементарното разграничение на душевните способности, разпозна взаимната зависимост и проникване на различните душевни дейности и — така направи отговора на въпроса какво означава глупостта психологически далеч по-малко прост.

Разбира се, и според днешното схващане съществува условна самостоятелност на интелектуалната способност, но дори в най-спокойни условия вниманието, възприемането, паметта и други неща, та почти всичко, което принадлежи към интелекта, вероятно зависят и от качествата на душевната нагласа; към това както в развълнуваното, така и в одухотвореното преживяване се прибавя второ, почти неразделимо взаимно проникване на интелигентност и афект. И тази трудност да се отделят интелектът и чувството в понятието интелигентност естествено се отразява и в понятието глупост; а когато например медицинската психология описва мисленето на умствено слаби хора с думи като бедно, неточно, неспособно за абстракция, неясно, бавно, разсеяно, повърхностно, едностранчиво, сковано, обстоятелствено, прекомерно подвижно, хаотично, лесно може да се разпознае, че тези качества сочат отчасти към интелекта, отчасти към чувството.

Следователно навярно може да се каже: глупостта и умът зависят както от интелекта, така и от чувството; а дали повече от едното или от другото — дали например при имбецилността слабостта на интелигентността »стои на преден план«, или при някой уважаван морален ригорист парализата на чувството — това може да бъде оставено на специалистите, докато ние, лаиците, трябва да си помагаме малко по-свободно.
В живота под глупав човек обикновено се разбира човек, който е »малко слаб в главата«. Но освен това съществуват най-различни духовни и душевни отклонения, чрез които дори непокътната вродена интелигентност може да бъде така възпрепятствана, пресичана и подвеждана, че в крайна сметка да се стигне до нещо, за което езикът отново разполага само с думата глупост. Следователно тази дума обхваща два по същество много различни вида: честна и проста глупост и една друга, която — малко парадоксално — е дори признак на интелигентност. Първата почива по-скоро върху слаб интелект, а втората върху интелект, който е твърде слаб само по отношение на нещо; и последната е далеч по-опасната.
Честната глупост схваща малко трудно и, както се казва, »дълго загрява«. Тя е бедна на представи и думи и несръчна в тяхната употреба.
Предпочита обикновеното, защото чрез честото му повторение то се отпечатва трайно в нея; а веднъж схванала нещо, тя не е склонна да позволи то толкова бързо пак да ѝ бъде отнето, да бъде анализирано или самата тя да го разнищва. Изобщо в нея има немалко от румените бузи на живота! Наистина мисленето ѝ често е неопределено и мислите ѝ лесно напълно спират пред нови преживявания, но затова пък тя предпочита да се придържа към сетивно възприемаемото, което сякаш може да преброи на пръсти. С една дума, тя е милата »светла глупост« и ако понякога не беше също толкова лековерна, неясна и същевременно тъй неподатлива на поука, че да доведе човек до отчаяние, би била извънредно очарователно явление.

Не мога да се въздържа да украся това явление с още няколко примера, които го показват и от други страни и които съм взел от учебника по психиатрия на Блойлер: един имбецил изразява онова, което ние бихме уредили с формулата »лекар до леглото на болния«, с думите:
»Един мъж държи другия за ръката, той лежи в леглото, после там стои една монахиня.«
Това е изразният начин на рисуващ примитив!
Една не съвсем схватлива прислужница смята за лоша шега предложението да предаде спестяванията си на каса, където ще носят лихва: Никой нямало да е толкова глупав, че отгоре на това да ѝ плаща, задето пази парите ѝ! — отговаря тя; и в това се изразява рицарска нагласа, отношение към парите, което в младостта ми все още можеше спорадично да се забележи у знатни възрастни хора!
Накрая на трети имбецил се записва като неблагоприятен симптом, че твърди как една монета от две марки струва по-малко от монета от една марка и две половинки, защото — така гласи обосновката му — трябва да я развалиш, а тогава получаваш твърде малко!
Надявам се да не съм единственият имбецил в тази зала, който от сърце се съгласява с тази теория на стойността за хора, неспособни да внимават при развалянето на пари!

Но за да се върнем още веднъж към отношението с изкуството: простата глупост наистина често е творец. Вместо да отговори на дума-дразнител с друга дума, както някога бе много обичайно в някои опити, тя веднага отговаря с цели изречения; и каквото и да говори човек, тези изречения носят нещо като поезия в себе си! Ще повторя няколко такива отговора, като най-напред посочвам думата-дразнител:

»Запалвам: Хлебарят запалва дървата.
Зима: Състои се от сняг.
Баща: Веднъж ме хвърли надолу по стълбите.
Сватба: Служи за развлечение.
Градина: В градината времето винаги е хубаво.
Религия: Когато се ходи на църква.
Кой е бил Вилхелм Тел: Играха го в гората; там имаше преоблечени жени и деца.
Кой е бил Петър: Пропя три пъти.«

Наивността и голямата телесност на такива отговори, заместването на висши представи с разказването на проста история, важното разказване на излишни неща, обстоятелства и подробности, а после отново съкращаващото сгъстяване както в примера с Петър — това са прастари похвати на поезията; и макар да смятам, че излишъкът от тях, така разпространен днес, приближава поета до идиота, все пак поетичното у последния не може да се отрече и това хвърля светлина върху обстоятелството, че идиотът може да бъде представян в поезията с особена радост от неговия дух.

Срещу тази честна глупост претенциозната висша глупост стои в наистина твърде често крещящо противоречие. Тя не е толкова липса на интелигентност, колкото нейният провал поради това, че си присвоява постижения, които не ѝ се полагат; може да носи всички лоши качества на слабия интелект, но освен това и всички онези, които поражда една неуравновесена, деформирана, неравномерно подвижна — накратко, всяка отклоняваща се от здравето — душевна нагласа.
Тъй като не съществуват »стандартизирани« душевни нагласи, по-точно казано в това отклонение се изразява недостатъчно взаимодействие между едностранчивостите на чувството и интелект, който не стига, за да ги обуздае. Тази висша глупост е същинската болест на образоваността (но за да се предотврати недоразумение: тя означава необразованост, погрешна образованост, неправилно възникнала образованост, несъразмерност между материала и силата на образоването), а да бъде описана е почти безкрайна задача. Тя достига до най-висшата духовност; защото ако истинската глупост е тиха творкиня, интелигентната е онова, което участва в подвижността на духовния живот, но преди всичко в неговата непостоянност и безплодност. Още преди години писах за нея: »Просто няма значима мисъл, която глупостта да не умее да приложи; тя е подвижна във всички посоки и може да облече всички одежди на истината. Истината, напротив, всеки път има само една одежда и един път и винаги е в неизгодно положение.«

Глупостта, за която става дума тук, не е душевна болест и все пак е най-опасната за живота болест на духа, опасна за самия живот.
Без съмнение всеки от нас би трябвало да я проследява още в себе си, а не да я разпознава едва по големите ѝ исторически изблици.

Но по какво да я разпознаем? И с какъв неизличим знак да я бележим?! Днес психиатрията използва като главен белег за случаите, които я засягат, неспособността да се оправят в живота, провала пред всички задачи, които той поставя, или внезапно пред една, където това не би се очаквало. И в експерименталната психология, която се занимава предимно със здравите, глупостта се определя по подобен начин. »Глупаво наричаме поведение, което не осъществява постижение, за което са налице всички условия с изключение на личните«, пише известен представител на една от най-новите школи в тази наука. Този белег на способността за предметно поведение, следователно на дееспособността, не оставя нищо да се желае при недвусмислените »случаи« на клиниката или опитната станция с маймуни; но свободно движещите се »случаи« налагат няколко допълнения, защото при тях правилното или неправилното »осъществяване на постижението« невинаги е толкова очевидно.

Първо, в способността винаги да се държиш така, както при дадените обстоятелства се държи един житейски способен човек, вече се съдържа цялата висша двусмисленост на ума и глупостта; защото »съобразеното с предмета«, »компетентното« поведение може да използва предмета за лична полза или да му служи, а онзи, който прави едното, обикновено смята онзи, който прави другото, за глупав. (Но в медицински смисъл всъщност глупав е само онзи, който не може нито едното, нито другото.)
И второ, не може да се отрече, че едно непредметно, та дори нецелесъобразно поведение често може да бъде необходимо; защото обективността и безличността, субективността и непредметността са сродни, и колкото е смешна безгрижната субективност, толкова невъзможно за живота, та дори и за мисленето, е едно напълно обективно поведение; уравновесяването на двете е дори една от главните трудности на нашата култура.

И накрая би трябвало да се възрази още, че понякога никой не се държи толкова умно, колкото би било нужно, че следователно всеки от нас, ако не винаги, то от време на време е глупав. Затова трябва да се различава между провал и неспособност, между случайна или функционална и трайна или конституционна глупост, между заблуда и неразумност. Това е едно от най-важните неща, защото условията на живота днес са такива — толкова непрегледни, толкова трудни, толкова объркани, — че от отделните случайни глупости лесно може да възникне конституционна глупост на цялото общество.

Така наблюдението накрая ни извежда и извън областта на личните качества към представата за общество, обременено с духовни дефекти. Наистина онова, което психологически и реално става в индивида, не може да се пренася върху общества, следователно не могат да се пренасят и душевните болести и глупостта; но днес вероятно в много случаи би могло да се говори за »социално подражание на духовни дефекти«; примерите за това са доста натрапчиви.

*

С тези допълнения областта на психологическото обяснение, разбира се, отново бе прекрачена. Самото то ни учи, че умното мислене има определени качества като яснота, точност, богатство, гъвкавост въпреки устойчивостта и много други, които биха могли да се изброят; и че тези качества са отчасти вродени, а отчасти се придобиват редом с усвояваните знания и като един вид сръчност на мисленето; защото добър интелект и схватлива глава означават почти едно и също. Тук не трябва да се преодолява нищо освен инертност и предразположение, това също може да се тренира, а комичната дума »мисловен спорт« съвсем не изразява зле за какво става дума.

»Интелигентната« глупост, напротив, има за противник не толкова интелекта, колкото духа, а ако под него не искаме да разбираме само купчинка чувства — и душевната нагласа. Понеже мислите и чувствата се движат заедно, но и понеже в тях се изразява един и същ човек, понятия като теснота, широта, подвижност, простота и вярност могат да се прилагат както към мисленето, така и към чувстването; и макар произтичащата от това връзка още да не е напълно ясна, то е достатъчно, за да можем да кажем, че към душевната нагласа принадлежи и интелектът и че чувствата ни не остават без връзка с ума и глупостта.

Срещу тази глупост трябва да се въздейства чрез пример и критика.
Изложеното по този начин схващане се различава от обичайното мнение, което съвсем не е погрешно, но е крайно едностранчиво и според което една дълбока, истинска душевна нагласа не се нуждаела от интелекта, а дори само се замърсявала от него.

Истината е, че у простите хора определени ценни качества като вярност, постоянство, чистота на чувството и подобни се проявяват без примес, но всъщност го правят само защото конкуренцията на останалите е слаба; а граничен случай на това по-рано видяхме в образа на дружелюбно съгласяващото се слабоумие. Нищо не ми е по-чуждо от намерението с тези разсъждения да принизявам добрата, почтена душевна нагласа — липсата ѝ дори има немалък дял във висшата глупост! — но днес е още по-важно пред нея да се постави понятието за значимото, което, разбира се, споменавам вече само напълно утопично.

Значимото съединява истината, която можем да възприемем в него, с качествата на чувството, на които имаме доверие, в нещо ново — в прозрение, но и в решение, в освежена упоритост, в нещо, което има духовно и душевно съдържание и »изисква« от нас или от други определено поведение; така би могло да се каже. А най-важното във връзка с глупостта е, че значимото е достъпно за критика както откъм интелекта, така и откъм чувството. Значимото е и общата противоположност на глупостта и грубостта, а общата несъразмерност, в която днес афектите смазват разума, вместо да му дават криле, се стопява в понятието значение. Достатъчно за него, та може би вече и повече, отколкото би могло да се оправдае! Защото ако трябваше да се добави още нещо, то би могло да бъде само това: с всичко казано съвсем не е даден сигурен белег за разпознаване и разграничаване на значимото, а вероятно и не би могъл лесно да бъде даден напълно достатъчен такъв.

Но тъкмо това ни отвежда към последното и най-важно средство срещу глупостта: скромното самоограничение.

Понякога всички сме глупави; понякога трябва и да действаме сляпо или полусляпо, иначе светът би спрял; а ако някой поиска от опасностите на глупостта да изведе правилото: »Въздържай се от всяка преценка и решение по въпроси, от които не разбираш достатъчно!«, бихме се вкаменили! Но това положение, около което днес се вдига доста шум, прилича на едно, което отдавна ни е познато в областта на интелекта. Понеже знанието и уменията ни са несъвършени, във всички науки по същество трябва да съдим преждевременно; но се стараем и сме се научили да задържаме тази грешка в познати граници и при възможност да я поправяме, чрез което в действията ни все пак отново влиза правилност.

Всъщност нищо не пречи това точно и гордо-смирено съдене и действие да бъде пренесено и в други области; и смятам, че решението: »Действай толкова добре, колкото можеш, и толкова зле, колкото трябва, като при това оставаш съзнателен за границите на грешката в своето действие!« би било вече половината път към едно обещаващо оформяне на живота.

Но с тези намеци вече от известно време съм стигнал до края на изложението си, което, както предпазливо изтъкнах, трябва да означава само предварително проучване. И застанал с крак върху границата, заявявам, че не съм способен да продължа; защото само една крачка отвъд точката, на която спираме, и бихме излезли от областта на глупостта, която дори теоретически все още е разнообразна, и бихме влезли в царството на мъдростта — една пуста и общо взето избягвана местност.

Лекция по покана на Австрийския Веркбунд, изнесена във Виена на 11 март и повторена на 17 март 1937 година.