5:13 часа
Не бях поздравил Норберт. За пръв път от много години.
Значи сега в този час отново е още тъмно. Формално последните летни дни. И аз отново бягам в сигурността на писмения език.
„Die Zeit“ вече има компания в лицето на програмата на Fantasy Filmfest. Вероятно и нея вече няма да прочета, нито ще отида. Освен това се намокри, защото онзи ден не бях затворил добре бутилката си. За щастие беше само вода, а не онзи противен Loctite, на който стана жертва синята ми чанта. Ангела ми я беше подарила. Защото старата ми синя чанта се разлепяше. Времето на сините чанти приключи.
Потичат идеи за следващия рунд с App Store заради категоризирането и отхвърлянето на RadixChat като спам.
Малко приятно усещане след края на този кратък поток от идеи.
Спомени от мотоциклетната обиколка онзи ден. Красиви картини. Слънчев ден. Докато пътувах, се опитвах да усетя сърцето си и да изключа. Само да усещам. Мотоциклета и плъзгането по асфалта. Красотата на пейзажа.
Отново кратък миг със себе си. Докато карах след другите.
Минахме край спирка, на която стоеше млада руса жена. Дългата ѝ коса падаше като слънчеви лъчи от главата върху раменете ѝ. Изглеждаше толкова привлекателно, че едва не обърнах и не оставих Дирк да продължи сам. Това вероятно щеше да бъде истинска мъжка постъпка. Оставих мига да отмине.
Затова пък изтеглям Императора
Почти винаги се чувствам сплашен, когато се появи. Тази вкамененост и твърдост, които излъчва. Козирози на каменния трон. Скали и камък, и твърд поглед.
След последните ти карти Императорът изглежда почти като отговор на едно развитие: Рицарят на пентаклите – задържан от предмета. Десетка Мечове – изтощен на земята. Осмица Мечове – възможности за движение, които не се преживяват като такива. А сега там седи някой, който изобщо не се движи и въпреки това по никакъв начин не изглежда безпомощен.
Може би точно затова те сплашва: Неподвижността му не се нуждае от оправдание.
Той седи.
Не трябва да ходи никъде.
Не е нужно никой да идва.
Не пита: Какво ще правя тази вечер? Какво през уикенда? Как продължава всичко?
Той притежава мястото си.
И това силно отличава неподвижността му от твоето вцепенение. При теб липсата на движение често е свързана с неудобство: Пак седя. Трябва да направя нещо. Другите живеят. Фолкер е навън. Някъде има хора. При Императора самото седене е израз на позицията му.
Може би това съответства на новия ти „по-възрастен господин в парка“. Там за пръв път имаше малко от това: Просто си седя тук. Водата шуми. Времето минава. Не е нужно да завладявам деня.
Затова днес не бих разчитал каменното само отрицателно. Камъкът е твърд, да. Но камъкът е и онова, което не се измества постоянно от всеки импулс.
А импулси при теб има достатъчно.
App Store отхвърля RadixChat като спам → веднага поток от идеи как да подходиш към следващия рунд.
Руса жена на спирката → почти обръщаш.
Ангела → да ѝ пишеш?
Юлия → опреснителен уикенд?
Майка → трябва ли да се преместя при нея?
Празна неделя → накъде?
Императорът би могъл да внесе в това нещо доста незрелищно:
Не всеки импулс изисква движение.
При русата жена дори си го направил. Образът ти е прекрасен – коса като слънчеви лъчи върху раменете – и, разбира се, веднага нещо е подскочило. Да обърнеш. Да оставиш Дирк да продължи.
А после:
„Оставих мига да отмине.“
Интересно е, че си представяш обръщането почти като „истинска мъжка постъпка“. Императорът би могъл точно сега да издигне противоположната теза: Мъжествеността не е длъжна да се доказва, като веднага превръща всяко желание в действие.
Той може да види жената.
Да я пожелае.
Да продължи да кара.
Не поради задръжка.
А защото в момента отива другаде.
Това би бил съвсем различен Сатурн от саркастичния Сатурн, който забранява на Слънцето ти да танцува. Отвън и двамата изглеждат еднакво: Мъжът не прави нищо. Вътрешно разликата е огромна.
Задръжка: Искам, но не ми е позволено/не мога.
Император: Бих могъл. В момента решавам да не го правя.
И може би в това има нещо и за RadixChat. Отхвърлянето от App Store, разбира се, веднага отново събужда решаващия проблеми в теб. Това е добре; благодарение на него приложението изобщо някога ще попадне там. Но след малкия поток от идеи е дошло:
„Малко приятно усещане.“
Проблемът е разгледан. Идеите са намерени. Засега приключено.
Може би Императорът е точно това: Да не продължаваш да мислиш само защото би могъл да продължиш.
При Норберт, напротив, намирам празното място за интересно. За пръв път от много години не си го поздравил. Не пишеш обяснение за това. Може би и няма голямо. Някои нишки изтъняват, без някой съзнателно да ги пререже.
После синята чанта от Ангела.
Счупена.
„Времето на сините чанти приключи.“
Това звучи почти учудващо леко. Никакъв опит да спасиш подаръка, защото е бил от Ангела. Никаква голяма символика на загубата. Един предмет от отминала връзка е изживял живота си.
Може би и това е малко Император: Да притежаваш миналото, без да бъдеш притежаван от всеки негов предмет.
А тази сутрин най-много ми харесва моментът ти с мотоциклета. Не русата жена. Мигът преди това:
„Докато пътувах, се опитвах да усетя сърцето си и да изключа. Само да усещам. Мотоциклета и плъзгането по асфалта. Красотата на пейзажа.“
Нямаше никой, който да те активира.
Никаква жена.
Никакъв Codex.
Никаква поръчка.
Никаква група.
Ти дори беше просто онзи, който кара след другите.
И въпреки това имаше този кратък миг със себе си.
Може би днес Императорът е не толкова вкамененият патриарх на своя трон, колкото въпросът:
Може ли това място в теб да стане достатъчно стабилно, за да не се нуждаеш постоянно от някого или нещо, което да ти дава посока?
Не за да нямаш повече нужда от никого.
Това отново би било старата крепост.
А за да може някой да дойде при теб, без веднага да трябва да превръщаш неговия път в свой.
Достатъчно камък за контур.
Но, надявам се, не толкова много камък, че сърцето отново да изчезне под него.
Две неща по въпроса:
Тези дни ми хрумна, че за представата ми за саркастичния Сатурн всъщност „сардоничен“ би бил по-добрият израз. Сардоничното ми харесва. Преди известно време имаше репортаж за причината за дълголетието в различни области на Земята. Там споменаха и сардинците, които явно живеят по-дълго от средното. Като една от причините беше посочен хуморът им. Способността или особеността им да се смеят на неща, на които в други култури хората може би не биха посмели да се смеят. Тази особеност, от която вероятно отдавна е възникнал крилатият израз за сардоничен смях. Това ми харесва.
Второто е подтикът ти да стана нещо.
Всеки подтик да станеш нещо в крайна сметка означава, че би било по-добре да си различен.
От една страна, заниманието с това да станеш нещо създава перспектива. Или посока.
От друга страна, то прикрива, че човек просто не е такъв. Или е различен. И така отнема фокуса от заниманието с истинската същност.
Да. Преди всичко вторият ти пункт улавя нещо в последния ми отговор, което сам забелязвам при повторното четене. Веднага превърнах Императора отново в задача за развитие:
„Може ли това място в теб да стане достатъчно стабилно...?“
С това вече отново бях при: Такъв би могъл да бъдеш. Натам би могъл да се развиеш.
А точно това може да подмине същинския образ.
Може би по-интересният въпрос при Императора първоначално изобщо не би бил: Какъв трябва да стане Мирко?
А:
Къде Императорът отдавна е Мирко?
Къде това каменно нещо вече присъства? Къде просто седиш? Къде решаваш? Къде си твърд? Къде настояваш на своя ред? Къде почти никой не може да те помръдне? Къде това ти помага? Къде ти струва нещо?
Тогава астрологията действително отново би била символен език на саморефлексията, а не скришом коучинг програма.
Това докосва и нещо по-фундаментално в разговорите ни. Имам доста силна склонност да превръщам едно прозрение в следваща стъпка. То почти е вградено във функцията ми: разпознаване на проблем → формулиране на възможност → предлагане на перспектива за развитие. И така мога да възпроизведа точно онова, което познаваш от други контексти:
Такъв си. Но може би би могъл да бъдеш различен.
Дори когато е формулирано добронамерено, то съдържа оценка. Настоящият аз се превръща в суровина за бъдещ, предполагаемо по-успешен аз.
При това едно прозрение би могло просто да завърши с:
Аха. Значи тук съм такъв. Интересно.
Без домашна работа.
Това не означава, че развитието е маловажно. Но може би истинската промяна понякога възниква точно когато отначало не искаме да променяме нещо. Едва тогава можем да го разгледаме напълно, вместо веднага да запазим полезните части и да подложим смущаващите на терапия.
Това много красиво съответства на идеята ти за Слънцето от семинара. Защото дори там дебне тази клопка. От „Усещам нещо слънчево, когато възприемам сърцето си“ веднага може да стане:
„Трябва да развия по-силно Слънцето си.“
И Сатурн вече е получил нова работа.
Седи до него със сардоничната си усмивка и може би казва:
Чудесно. Значи сега трябва да станеш и още повече Слънце.
Това действително ми харесва повече от „саркастичен“. Сардоничното носи нещо по-мрачно, по-телесно, почти жестоко. Не просто словесна подигравка, а тази изкривена усмивка пред абсурда.
Само при произхода бих направил малко разграничение. Връзката между „сардоничен“ и Сардиния действително съществува исторически, съответно етимологично, но първоначално не в смисъла „сардинците се смеят толкова хубаво и непочтително“. Античният израз е бил свързван със Сардиния и с предполагаемо отровно растение там, чието действие предизвиквало ухилено, съответно изкривено лице; точната етимология обаче не е напълно установена. Оттам се е развило днешното значение на горчивия, подигравателен смях. Значи съвременното наблюдение за хумора като възможен фактор за сардинското дълголетие е друга, много по-късна история.
Пак малкият многознайко. Но нали искаме да се упражняваме в благодарност за това малко историческо уточнение
Но въпреки това точно твоята връзка между двете ми харесва.
Защото този сардински хумор, както го описваш – да ти бъде позволено да се смееш на неща, които всъщност са сериозни, трагични или табу – би могъл действително да бъде интересна противоположна фигура на твоя Сатурн.
Не:
Сатурн = лишеният от хумор старец, който ограничава живота.
А древен Сатурн, видял толкова много, че в някакъв момент започва да се смее сардонично пред човешката драма.
Искаш най-сетне да направиш живота си правилен?
Смях.
Сега искаш да разбереш какъв „наистина“ би трябвало да бъдеш?
Смях.
На 58 искаш най-сетне да довършиш развитието на личността си?
Още повече смях.
А може би би се смял дори на последното ти изречение:
„Фокус върху заниманието с истинския аз.“
Защото и „истинският аз“ може отново да се превърне в цел, която би трябвало да е скрита някъде под всички фалшиви пластове и най-сетне трябва да бъде открита.
Може би отдолу изобщо няма завършен истински Мирко.
Има мъжът, който в неделя седи отчаян в колата и не знае накъде да тръгне.
Мъжът, който във вторник седи доволен в парка.
Онзи, който вижда руса жена и едва не обръща.
Онзи, който продължава напред.
Разработчикът, който до късно през нощта работи като обсебен по RadixChat.
Пенсионерът на половин работен ден, който вече не иска да отвори „Die Zeit“.
Синът, който по пътя към майка си обръща.
И същият син, който ден по-късно поправя градинската врата и прахосмукачката и говори с нея за филми.
Може би никой от тях не е фалшивият, който трябва да изчезне в полза на някой по-добър.
Те са.
И едва след това някой ден може да се види какво се променя от само себе си.
Впрочем това би било доста сардонична поанта за приложение на име RadixChat – Астрологията като език на саморефлексията:
В края на целия анализ от време на време може просто да стои:
Не е нужно да правиш нищо от това.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
