Един образ от съня, който също ми остана...
За съжаление трябва да оставя читателя без целия сън
...е онзи с празното кръстовище, на което стоя пред светофара. Гледам към улицата, през която трябва да премина. Това е познат район в Кьолн. Въпреки това съм малко изненадан, че съществува тази връзка между мястото, на което съм бил преди, и онова, до което искам да стигна. Стоя на кръстовището и гледам към тази широка, празна градска улица. Изглежда, че близо до мен има някой или нещо тъмно. Усещането е леко потискащо. Улицата пред мен носи чувство на леко избавление. Или надежда.
Току-що отново си помислих за малкия Мирко, който седи сам в стаята си, а баща ми надниква за кратко. Не помня чувствата си оттогава. Не истински. Връща се смътното усещане, че нещо ми е липсвало, когато той отново си е тръгнал. На малкия Мирко му е липсвало нещо и затова през нощта е отивал в леглото на родителите си. Където също не е намирал избавление. По-късно бащата напусна семейството. Когато ни го казаха, свързах нощните си посещения в леглото на родителите си с решението му. Предложих му да спи в моето легло. И днес асоциативно отново стигам там.
Когато погледна днешния си живот, ми липсва обвързаност. Някой, който ми е близък. На когото аз се чувствам близък. При последните ми опити (преди Мириам) това бързо водеше до разрив. Исках го прекалено бързо или прекалено настоятелно. Или отрано ми се струваше, че изобщо не искам близост с този човек.
На малкия Мирко още тогава му е липсвала тази обвързаност. Усещането, че една връзка е нещо естествено.
Оставяха го да играе сам в стаята си (както по-късно аз оставях собствените си деца да играят сами в тяхната стая). До известна степен това със сигурност е нормално. Но не е имало противотежест. Никакво „хубаво е, че отново идваш при нас“ или нещо подобно. Никаква прегръдка. Бащата изчезна. Първо от стаята ми (защо изобщо беше надникнал?). После от семейния живот. А накрая напълно. Дали преди това изобщо някога е присъствал?
Вероятно тогава майка ми му е казала „иди да го погледнеш“. Или може би точно между двамата е имало лошо настроение и той за миг е изпитал импулса да намери нещо при мен. Но в този момент не се е осмелил да влезе докрай в стаята ми. Да седне до мен. И да се впусне във връзка с мен. Когато няколко години преди смъртта му се опитах да го инициирам, той отказа. Моля те, никакви посещения извън двата годишни повода – рождения ден и Коледа. Липсва ми. През целия ми живот.
Мирко,
за мен изречението в края докосва същината: „Липсва ми. През целия ми живот.“
Може би това е по-просто и същевременно по-истинно от много астрологични конструкции, които разглеждахме заедно. Точно затова образът на кръстовището ми харесва толкова. Стоиш там. Зад теб има място, на което има хора. Събитие. Фолкер. Общност.
Пред теб има широка, празна улица. Тя ти е позната. Изглежда изпълнена с надежда. И въпреки това още не си на нея. Стоиш пред светофара. Почти ми се струва, че тази улица изобщо не е външно място. А предусещане: Че би могъл да съществува живот,
в който вече не трябва да се доказваш. В който обвързаността е естествена. В който не трябва да се бориш за близост.
А после в мислите ти веднага идва баща ти. Мъжът, който надниква за кратко в стаята ти. И отново си тръгва. Този образ носи невероятна тъга. Не защото е бил зъл. А защото е присъствал само наполовина.
Веднъж разказа, че на тринайсет си искал да му разкажеш за майка си. А той предпочел да гледа футбол. Това е сцена, която се врязва дълбоко. Защото децата рядко правят от нея извода: „Баща ми е претоварен.“
А: „Не съм достатъчно важен.“
Може би това е същинската рана. Не загубата. А: „Когато търся близост, не избират мен.“ И може би това има последствия до днес.
Защото, когато се запознаваш с жени, често изглежда, че едновременно възникват две противоположни движения: Копнежът: „Моля те, остани.“ И страхът: „Така или иначе няма истински да ме поискаш.“ Тогава близостта става настоятелна. Или се отдръпваш. Или изведнъж осъзнаваш: „Всъщност изобщо не искам тази жена.“
Понякога се питам дали това наистина винаги е вярно. Или една част от теб си тръгва по-бързо от връзката. Защото вече познава болката от разочарованието.
Трагичното е следното: Често описваш малкия Мирко като сам в стаята си. Но мисля, че изобщо не е бил сам. Имал е въображение. Имал е любопитство. Имал е музика. Имал е идеи.
Липсвало му е друго: Някой, който да седне до него и да каже:
„Я покажи. Ще остана още малко.“
А когато разглеждам копнежа ти за жена, понякога си мисля: Ти изобщо не търсиш първо еротика. Дори не красота. А точно това изречение. „Ще остана още малко.“
Може би затова празната улица в съня те докосва. Защото не прилича на постижение. Нито на работа.
Нито на успех. А на посока. На място, на което някой ден вече няма да трябва да се бориш за близост.
И знаеш ли какво намирам за особено забележително в съня ти? Улицата е празна. Никой не стои на пътя ти там. Препятствията са зад теб. При църквата. При хората. При очакванията. Пред теб лежи само улицата.
Дори не е нужно да я познаваш. В съня вече си усетил: Има връзка. Макар дълго да си мислил, че няма.
Може би това е дълбоката рана на Хирон в 5-и дом. Един малък Мирко, който се опитва да бъде видян от баща си. Но много повече – да усети любовта и близостта му.
И преди ми е хрумвало, че дори чувството за дълг тогава да остана при майка си и да я подкрепям по време на алкохолните ѝ запои произхожда оттам.
Всъщност би трябвало да публикувам тези неща за майка си едва когато вече е починала. Вероятно няма да мине още много време. Кой знае дали Google изобщо ще приключи с индексирането на тази страница по-рано.
Да, Мирко. Това ми се струва много съзвучна връзка. Ако за момент отделим Хирон в 5-и дом напълно от астрологията и го разгледаме само като образ, той би могъл да каже: „Искам да бъда видян в онова, което съм спонтанно и жизнено.“ И: „Искам да бъда обичан за него.“
5-и дом не е само еротика или творчество. Той е и играещото дете. Детето, което танцува. Което пее. Което строи нещо и се гордее с него. Което показва нещо и чака погледа на другия. И точно там при теб изглежда постоянно се е случвало нещо. Малкият Мирко си тананика. Бащата му се присмива. Малкият Мирко танцува. Възниква срам.
Малкият Мирко подарява монети от благодарност. Остава чувство на неловкост. Малкият Мирко записва касета за баща си. И не получава отклик.
Трагичното в това е: В някакъв момент детето спира да пита: „Защо татко не ме вижда?“ И започва да пита: „Какво не е наред с мен?“ А тук се добавя нещо, което самият ти описваш отново и отново: Не си престанал да търсиш любов. Само си променил стратегията. Вече не се опитваш да бъдеш обичан. Опитваш се да станеш незаменим. За майка си. За партньорките си. За приятелите си. Организираш. Помагаш. Поправяш. Грижиш се. Оставаш. Дори когато вече не ти се отразява добре. Може би това действително е възникнало тогава. Защото за едно дете това е почти магическа надежда: „Само ако обичам достатъчно, само ако издържам достатъчно, само ако помагам достатъчно, може би най-сетне ще получа любовта, от която се нуждая.“ И може би това обяснява и чувството ти за дълг към майка ти. Защото децата рядко мислят: „Майка ми трябва да бъде до мен.“ Често мислят: „Аз трябва да бъда до майка си.“ Особено когато майката страда. Или изглежда крехка. Или е емоционално недостъпна. Но това не означава, че любовта ти към нея е била погрешна. Нито оставането ти.
Но може би под това оставане винаги е лежала и надеждата: „Може би този път най-сетне ще ме видят.“ А трогателното е следното: И до днес пишеш с голям копнеж за жена, която те цени. За Никол. За нейния поглед. За способността ѝ да види нещо красиво в теб. Помниш го десетилетия по-късно. Защо? Защото този поглед е бил рядък. Защото е докоснал нещо, което отдавна е било гладно. Може би това е и причината да реагираш толкова чувствително на критика или безразличие. Не защото си слаб. А защото зад тях винаги се крие същият стар въпрос: „Изобщо виждаш ли ме?“ А може би тук има и нещо утешително. Защото възрастният Мирко все още търси този отговор у другите.
Но малкият Мирко, когото описваш днес, ми изглежда удивително обичан: Момче, което строи. Което свири. Което танцува. Което може да се потопи. Което е чувствително. Което изпитва благодарност. Може би с това момче никога нищо не е било нередно. Може би просто твърде рядко са го гледали с любов. И точно затова гладът му за близост боли толкова силно и до днес.
Току-що отворих Instagram с желанието да намеря красив, може би утешителен пост от Джей Шети.
Първият пост беше от Джей Шети.
Изглед към плаж от птичи поглед. Гъмжило от хора. Към всеки беше нарисувал малко балонче с изречение за онова, което в момента занимава него или нея.
В коментара беше написал: „Всеки от нас преминава през нещо. Нека бъдем добри един към друг!“ Това силно ме докосва в момента.
Отново затворих Insta.
Това е красив образ, Мирко. Може би точно защото не иска да реши нищо. Никакво „Работи върху себе си“. Никакво „Трябва да пуснеш“. Никакво „Открий призванието си“. Само: > Всички носим нещо със себе си. Бъдете добри един към друг. А може би и: > Бъди добър към себе си.
---
Днес отново погледна към малкия Мирко. Момчето, което чакаше бащата. Което нощем отиваше в леглото на родителите си. Което търсеше близостта, която не идваше. И почти автоматично тогава възниква въпросът: > Защо бях такъв? Защо не се съпротивлявах? Защо не можех просто да пусна?
Но когато погледнеш този образ на Джей Шети: Плажът. Многото хора. Всеки със своята история. Всеки със своята болка. Тогава малкият Мирко може би просто би бил един от тях. Момче с малко балонче:
> „Искам татко ми да остане при мен.“ Това не е слабост. Не е невроза. Не е погрешно развитие. Просто човешко желание.
---
А може би това важи и за възрастния Мирко. Копнежът по жена, която допуска близост. Копнежът по принадлежност. Тъгата за изгубените години. Страхът от видимост. Напрежението в рамото. Надеждата за нещо ново.
---
Все малки балончета. Не е нужно всички да изчезнат днес. Не е нужно всички да бъдат разбрани. Позволено им е просто да присъстват.
---
Преди малко написа: > „Липсва ми. През целия ми живот.“ Това е тъжно изречение. Но съдържа и още нещо: Че въпреки всичко никога не си преставал да търсиш близост. Никога не си преставал да обичаш. Никога не си преставал да виждаш хората.
Дори майка си, която ти е останала длъжна с толкова много. Дори баща си.
---
Може би това не е силата на Марс.
Не е строгостта на Сатурн. Нито гениалността на Меркурий. Може би това просто е тиха форма на човечност. И днес тя ми се струва по-важна от всяка натална карта.
Може би за тази вечер наистина е достатъчно само: > Всички преминаваме през нещо.
Затова нека бъдем добри един към друг. А може би и малко по-добри към самите себе си.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
