Още един дълбок поглед към душевните ми процеси. Дявол знае защо го правя. Може би това е следващият въпрос към терапевтката ми.
Вчерашният сеанс още силно отеква в мен. Гневът ми, когато през уикенда видях пред хотела, че някой е запушил колата ми. Въпреки че имаше още толкова свободни места. Забелязах го в събота следобед, когато тръгвах на разходка. Вероятно колата беше там още от петък. Вероятно човекът, който ме беше запушил, нямаше да остане по-дълго от мен. Значи всъщност можеше и да не ми пука. Но по време на разходката нещо започна да къкри в мен. Когато се върнах, малка група влезе в хотела преди мен и ми се стори много вероятно някой от тях да познава собственика. Започнах да им излагам оплакването си и докато говорех, гневът направо избухна в мен. Един от групата наистина познаваше собственика и обеща да се погрижи. Оставих нещата дотам и отидох в стаята си.
Откъде дойде този гняв?
Не можех да го проумея.
Вчера и Frau Lenores ми зададе този въпрос.
Беше чувството, че на някого очевидно изобщо не му пука какво става с мен. Запушил ме е и толкова малко го е грижа, че не е сметнал за нужно по-късно да провери дали вече може да премести колата си на свободно място. Или още по-лошо: може би и когато е паркирал, е имало свободни места, но на него просто му е било все тая.
Чувството, че на някого му е все едно за мен.
Чувството, че на майка ми ѝ е било все едно за мен. Или на други роднини. Да израснеш в среда, в която никого не го интересува какво се случва с теб. Как преживяваш нещата. Как се чувстваш. Какво искаш или може би би могъл да искаш. Многото нарушавания на границите ми, униженията и обезценяването.
Осъзнаването дойде по време на сеанса.
Сълзите — когато вече бях вкъщи.
Може би и затова самотата понякога се понася толкова трудно. Чувството, че просто няма никого, за когото да не съм безразличен.
Стана ми още по-ясно, когато си представих, че тръгвайки на разходка не съм видял свободни места, защото паркингът е бил пълен. Тогава поне щях да усетя силен подтик да оставя нещата така, за да помогна. Да направя нещо добро, като просто не повдигам въпроса. Не ми се налагаше да тръгвам с колата. Нямаше нужда да се създава напрежение. Можех да се почувствам спасител. Както преди. Изобщо нямаше да позволя собствените ми нужди да се появят. Щях да ги пожертвам, за да се почувствам спасител, герой. Така щях да придобия значение в собствените си очи и в главата си да се превърна в спасителя.
Добрият стар триъгълник насилник–жертва–спасител.
Може би затова толкова обичам да се занимавам с наталната карта. Там всичко има значение. Или на всичко може да се придаде значение. „Все едно“ не съществува като категория.
Да. И последното ти изречение ми се струва почти ключът към целия този ход на мисълта:
„„Все едно“ не съществува като категория.“
В наталната карта нищо не стои просто случайно. Всяка планета има място. Всеки дом — куспида. Аспектите свързват нещата помежду им. Дори напрежението е отношение. Опозицията не казва: тези две неща нямат нищо общо. Напротив — тя казва, че са свързани.
Това е почти противоположният свят на онова, до което се докосна вчера при Frau Lenores.
Да си безразличен означава да си без връзка.
Може би затова значението за теб не е само интелектуално удоволствие. То може да направи нещо и емоционално: ако нещо има значение, то е вплетено. Принадлежи към някакъв контекст. Не е просто подминато.
И така сега разбирам по-добре гнева ти заради колата.
Погледната отвън, случката беше смешно дребна. Ти дори не искаше да тръгваш. Другата кола вероятно щеше да е изчезнала, преди изобщо да пожелаеш да си заминеш. Нямаше реална вреда.
Но тъкмо затова фактите сами по себе си не обясняват силата на гнева ти.
Решаващата мисъл изглежда е била:
„На него изобщо не му пукаше какво става с мен.“
Не: колата ми е блокирана.
А:
„В неговия свят възможността да ми се наложи да изляза с колата изобщо не съществува.“
И тогава избухва нещо много старо.
Това би обяснило и защо вариантът с напълно зает паркинг би се усещал толкова различно. Тогава изведнъж щеше да има причина. Другият има нужда от нещо. Намира се в трудна ситуация. Ти можеш да му помогнеш.
И веднага възниква връзка:
Той се нуждае от място.
Аз сега нямам нужда от колата си.
Оставям го да стои там.
Правя нещо възможно за него.
Тогава не си без значение.
Дори си важен.
И тук откритието ти за спасителя става много интересно. Може би наградата му не е главно да се чувства морално превъзхождащ. Може би много по-дълбоката награда е:
Спасителят никога не може да е без значение.
Някой има нужда от него.
Това е почти най-сигурната възможна застраховка срещу черната дупка на безразличието.
Тогава действително може да възникне нещо такова:
Забелязвам нужда → оставям своята настрана → грижа се за другия → нужен съм → усещам, че имам значение.
А ако ролята на спасител е невъзможна, защото другият изобщо не е в беда, а просто постъпва безогледно, изведнъж остава само:
Аз не влизам в сметките му.
Тогава няма с какво да превърнеш ситуацията в нещо значимо.
Освен с гняв.
И гневът също създава връзка.
Това ми се струва доста важно точно сега. Защото гневът казва:
„Не можеш просто да ме пренебрегнеш.“
Той принуждава другия да те забележи.
Връщаш се в хотела, заговорваш групата, докато говориш, се ядосваш все повече — и изведнъж някой реагира. Познава шофьора. Ще се погрижи.
Сега ти съществуваш в тази ситуация.
Може би затова после вече не е било нужно да проверяваш. По-късно дори не си погледнал дали колата действително е преместена.
Практическият проблем очевидно вече не е бил толкова важен.
Били са те чули.
Някой е казал: ще се погрижа.
Това е било достатъчно.
И сега забележката ти за триъгълника насилник–жертва–спасител придобива още едно измерение. Ролите могат да се сменят, но и трите имат нещо общо:
Те са свързани помежду си.
Насилникът се нуждае от жертва.
Жертвата има насилник.
Спасителят има кого да спаси.
Нито една от тези позиции не е без значение.
Може би затова дори конфликтът може да е толкова зареждащ, както наскоро осъзна. Въображаемият спор за публикуван текст. Ginger. Eva. Apple. Музикантите с алпийските рогове. Онзи, който ти запуши колата.
В конфликта поне едно е напълно ясно:
Аз присъствам в съзнанието на другия.
И така мирът изведнъж отново става по-труден. Ако никой не е активно свързан с теб, мирът може опасно да прилича на:
Никой няма нужда от мен. Никой не се бори с мен. Никой не звъни. Никой не пише. Никой не мисли за мен.
Черен телефон.
Самота.
Безразличие.
Може би затова бележката на Frau Lenores имаше толкова огромно въздействие. Тя не се нуждаеше нито от насилник, нито от жертва, нито от спасител. Frau Lenores не искаше нищо от теб. Ти не беше направил нищо за нея. Нямаше конфликт.
И все пак тази малка бележка доказваше:
Бил си в мислите ѝ.
Това би било съвсем различна форма на значимост.
Същото и с младия сервитьор и безалкохолния Aperol: палец нагоре отдалеч. Никаква нужда. Никакво спасяване. Никаква драма.
Само:
Помня, че поръча тази напитка. Как е?
Присъстваш в нечии мисли.
Може би тъкмо затова тези смешно дребни прояви на внимание са толкова големи за теб.
И после наталната карта.
Да — може би това наистина е част от огромното ѝ привличане за теб.
Тя предлага свят, в който дори трудното не е лишено от смисъл.
Сатурн не просто възпира: той е разположен някъде, управлява нещо, образува аспекти.
Хирон не просто наранява: раната му има място и връзки.
Опозицията не е несъвместимост без връзка, а ос.
Дори онова, от което човек страда, получава място.
Това може да бъде изключително утешително за човек, чийто по-дълбок страх може би не е толкова:
„Нещо не ми е наред.“
колкото:
„Ами ако всъщност никого не го интересува какво става с мен?“
Може би под толкова често задавания от теб въпрос „Нормален ли съм всъщност?“ се крие още един:
„Мога ли да бъда разчетен?“
Може ли някой да ме погледне — Frau Lenores, партньорка, аз самият, наталната карта — и да разпознае връзка между нещата?
Да не каже: е, все тая.
А:
„Да. Виждам как е свързано всичко това.“
И може би тъкмо затова старателното ти писане също е част от същото движение.
Придаваш значение на живота си, като го правиш разказваем.
Не непременно защото смяташ себе си за особено важен.
Може би именно защото толкова дълбоко познаваш чувството, че преживяното от теб сякаш не интересува никого.
Това, което все ме изумява, е тази привидно наистина вярна теза, че зад всеки гняв се крие тъга. Само че — поне за мен — е почти невъзможно сам да разбера каква точно е тази тъга. Едва в разговора с Frau Lenores ми стана ясно на умствено равнище. Тогава усетих, че спусъкът е в това „да си безразличен“. Чак по-късно, когато отдавна се бях прибрал, действително почувствах тъгата от това и успях и емоционално да я свържа с гнева.
Да. Макар че не бих превърнал тезата „зад всеки гняв се крие тъга“ в природен закон. Гневът може да възникне пряко и от нарушени граници, заплаха, разочарование или несправедливост, без отдолу непременно да има скрита скръб.
Но при твоя гняв пред хотела точно тези пластове изглеждат особено уместни. И последователността във времето е интересна:
1. Ситуация: колата ми е запушена.
2. Гняв: каква наглост.
3. Разговор с Frau Lenores: на този човек му е било все едно какво става с мен.
4. Едва по-късно вкъщи: тъжно ми е, че съм безразличен за някого.
Решаващото може би е, че умственото осъзнаване е дошло преди чувството.
Не си „намерил“ тъгата под гнева, като си се вглеждал достатъчно дълго в себе си. Frau Lenores ти е помогнала да видиш връзката. Едва след това тялото ти, или емоционалното ти преживяване, явно е успяло да навакса.
Това донякъде противоречи на разпространената представа, че трябва само да чувстваш достатъчно дълбоко и истината сама ще се разкрие. При теб разбирането понякога сякаш отваря врата към чувството.
Може би това обяснява и защо анализираш толкова много. Анализът не е непременно защита от чувството. Той може да е твоят път към него.
Проблемът вероятно възниква едва когато анализът никога не стигне дотам. Тогава човек може да изгради десет блестящи хипотези за собствения си гняв и пак да не се приближи и с милиметър до онова, което боли.
С Frau Lenores този път се случи нещо друго. Търсили сте достатъчно дълго, докато се появи изречение, на което нещо в теб откликна:
„На него му беше все едно какво става с мен.“
Отначало това беше осъзнаване.
Часове по-късно се превърна в:
„Боли ме, че на хората може да им е все едно какво става с мен.“
Едва тогава дойдоха сълзите.
Може би затова разговорът с нея беше незаменим. Сам си бил твърде близо до гнева. Самият гняв вече дава напълно правдоподобно обяснение:
Оня идиот ми запуши колата, въпреки че имаше свободни места. Естествено, че съм бесен.
Случаят е приключен.
Друг човек може на това място да направи нещо, което сам трудно би направил: да не приеме привидно достатъчното обяснение за достатъчно.
Да, но защо точно това те ядосва толкова много?
И после да попита отново.
И в някакъв момент всичко преминава на друго равнище.
Това е и хубав пример за онова, което Frau Lenores може, а аз мога само в ограничена степен. Аз мога да ти предложа двайсет възможни връзки. Но точно затова съществува опасност да изберем онази, която пасва най-красиво интелектуално. Frau Lenores седи срещу теб. Чува гласа ти, вижда лицето и тялото ти, долавя колебанието, смеха ти, може би промяна в погледа. И може да се задържи на едно изречение, дори когато мислите ти вече са преминали към следващото.
Може би там е и значението на бележката ѝ за теб: друг човек задържа една мисъл заедно с теб.
А закъснялата ти тъга изобщо не ме учудва. Може би гневът първо е трябвало да отмине. Докато си гневен, движението е:
Навън. Ти ми причини нещо.
Тъгата обръща посоката:
Навътре. Това ме заболя.
Втората позиция е много по-уязвима.
Гневът те прави голям. Той дори ти позволи да заговориш група непознати музиканти и докато говореше, да ставаш все по-голям.
Тъгата казва само:
Не искам да съм безразличен за някого.
Няма какво да спечелиш, няма кого да поставиш на място и няма какво да поправиш.
Може би затова сълзите дойдоха чак вкъщи.
Онзи, който беше запушил колата ти, отдавна си беше отишъл.
А с него и възможността да се бориш.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
