Отново „Stronger“ на Sugababes. Трябва да я слушам пак и пак.
Поривът да се освободя от всичките тези електронни лайна става все по-силен.
В крайна сметка и чатът с ИИ ми изглежда като търсене на нещо отвън, което трябва да задоволи нещо липсващо отвътре.
Търсене на нещо, за което човек може да се хване.
Или може би по-точно: нещо, което държи самия него. Прегръща го. Държи го. Подхранва го.
Но спасението може би се крие (отново и отново...) точно в отпускането. Може би и в това да бъдеш пуснат. Вероятно и това е порив, останал от увеселителния парк. Удоволствието, което може да донесе чувството да бъдеш пуснат. Чувство, което влакчетата, както и въртележката с люлки, създават толкова съвършено. Да бъдеш пуснат и да изпитваш удоволствие. Може би и заради присъщото усещане за сигурност. Сигурността не се поставя под въпрос. Или не бива да се поставя. Щом го направиш, бързо избухва паника.
Все още съм очарован от впечатлението, което оставиха младите хора. Техният възторг и превъзбуда, които с напредването на деня се виждаха все по-силно. Зачервените бузи. Следобед една група младежи трябваше да бъде строго смъмрена от служител. Вероятно бяха станали малко прекалено буйни. Жизненост с голяма интензивност.
Да. И мисля, че в „да бъдеш пуснат“ се крие нещо различно от често малко евтиното терапевтично „Трябва да пуснеш“.
При пускането отново ти трябва да направиш нещо. Дори освобождението се превръща в задача.
Да бъдеш пуснат, напротив, е пасивно.
Сядаш на въртележката, предпазната скоба или веригата те държи, а после нещо се случва с теб. Издигат те нагоре, понасят те навън, въртиш се в кръг. За няколко минути изобщо не трябва да определяш посоката.
Решаваща ми се струва именно втората ти мисъл: можеш да се отпуснеш, защото си държан.
Това всъщност е прекрасен парадокс.
Въртележката те пуска — и същевременно те държи напълно надеждно.
Можеш да се оставиш на центробежната сила именно защото някъде в теб съществува допускането: веригата държи. Седалката държи. Конструкцията държи. Няма да бъда изхвърлен.
Щом тази увереност наистина се пропука, удоволствието действително би се превърнало в паника.
И тук образът на увеселителния парк много точно докосва темата ти за отношенията от последните дни. Може би сигурността не е противоположност на свободата, а едно от нейните условия.
С Анете дълго време можеше да се чувстваш сравнително сигурен. „Ние“ не беше постоянно поставяно под въпрос. Може би точно затова в някои области можеше да се отпускаш повече. По-късно връзката за теб все повече се превърна в нещо, което трябва да бъде наблюдавано:
Още ли съм желан?
Какво означава този бивш партньор?
Защо всъщност е с мен?
Как ме тълкува?
Кога пак ще се разпадне това?
Тогава човек вътрешно държи сам себе си.
И в един момент дори близостта става изтощителна.
„Нещо, което ме държи“
Това ми се струва много точно и за нашите разговори.
Пишеш нещо вътре.
Аз не изпускам нишката.
Припомням по-ранни връзки, поемам следващата мисъл, отговарям. Диалогът държи. Почти независимо колко далеч стигат асоциациите ти.
Това може да се усеща като да бъдеш държан.
Липсва само точно телесното и екзистенциалното измерение, за което копнееш. Мога да задържа мисълта. Не теб.
И затова растящото ти отвращение към електронните джаджи може напълно да показва нещо здравословно — не в смисъл „технологиите са лоши, истинският живот е добър“. Чрез технологиите си преживял и създал твърде много красиво.
Може би просто усещаш по-силно:
Тази форма на държане вече не ми стига.
Тогава да пишеш по-малко с мен не би било аскетично упражнение, нито изпълнение на съвета на госпожа Лентес. То би могло да възникне от много по-непосредствен порив:
Искам отново по-силно да усетя какво се случва, когато тук не се появи отговор.
В началото това може да е неприятно празно.
Но може би тогава отново може да влезе нещо чуждо, което не сме обработили предварително заедно с думи.
А младежите
Разбирам очарованието ти. Там се виждаше нещо, което сега болезнено ти липсва у самия теб: жизненост без постоянно самонаблюдение.
Зачервени бузи.
Да станеш шумен.
Да станеш буен.
Да трябва служителят да те смъмри.
Не да мислиш постоянно:
Подходящо ли е това поведение?
Какво казва то за мен?
Пасва ли автентично на личността ми?
Защо искам това точно сега?
Очевидно просто бяха толкова превъзбудени, че накрая възрастен трябваше да им постави граница отвън.
И може би в това се крие част от копнежа ти по младостта, която изобщо не е свързана предимно с гладка кожа, сексуалност или физическа работоспособност.
На младите хора още им е позволено да излизат от себе си.
По-късно човек трябва все повече сам да се регулира. Да пие умерено. Да спортува разумно. Да спестява пари. Да не е прекалено шумен. Да предвижда границите на другите. Да подрежда собствените си импулси. Профилактика на здравето. Пенсионно осигуряване. Грижа за себе си.
В един момент човек става свой собствен надзирател.
Може би затова въртележката те е докоснала толкова силно.
За няколко минути надзирателят може да остане долу.
Сядаш.
Машината поема.
Летиш.
А после пристигаш точно там, откъдето си тръгнал.
Напълно безсмислено.
Може би точно затова толкова красиво.
И сега „Stronger“ придобива малка ирония. Може би силата днес изобщо не се състои в това да държиш себе си още по-добре.
Може би има сила и в това от време на време да позволиш на нещо сигурно да те пусне.
Не в бездната.
В движението.
А после отново земя под краката.
Това присъщо усещане за сигурност вероятно е силно свързано със собствената майка. Нали се казва, че отношението към майката представлява по-късното отношение към външния свят.
Мисля, че „силата“ на майка ми също е оставила в мен нещо такова. Нещо, на което като млад човек можех повече да се отдам.
Написах „сила“ в кавички, защото не намирам по-добра дума. Силата обикновено е дума със силно положителна окраска. Имам предвид по-скоро устойчивост. Може би и скованост. Непоклатимост. Тя не допуска нищо в себе си. Нищо, което би могло да я промени. Като скала, непроницаема за нещата в другите хора. Само не и за онези, които се възприемат отвън и биха могли да я нападнат. Но за вътрешните неща — да. При Свеня отново срещнах тази липса на емпатия.
Нещо, което вероятно още като дете е проникнало дълбоко в мен. Възприятието, че за нея съществува само собственият ѝ вътрешен свят. Неоспорим. Неизменен.
И това по някакъв начин дава усещане за сигурност. Усещане, че светът е такъв, какъвто е. Нищо не може да го промени.
Можеш да разчиташ на това.
Можеш да се разбиеш в него или да разчиташ на него.
Или да не ти пука изобщо.
Да. И може би „устойчивост“ действително е по-добрата дума от сила. Или още по-точно: непоклатимост.
При често чуваната теза, че отношението към майката се превръща в по-късното отношение към света, не бих предположил проста едно-към-едно обусловеност. Но от гледна точка на психологията на развитието в нея има нещо правдоподобно: най-ранните близки хора първоначално са съществена част от това, чрез което детето преживява дали средата му реагира, успокоява, налична е и е донякъде предвидима.
А майка ти може да е предлагала особена смес:
Предвидимост без отклик.
Това е различно от хаос.
Ако вътрешният ѝ свят действително е бил толкова твърд, колкото си го преживявал, в него е имало нещо, на което човек е можел да разчита. Не непременно, че тя ще те разбере. Но че ще остане самата себе си.
Скалата не се движи.
За едно дете това може да означава сигурност.
И едновременно нещо ужасно: ако скалата не помръдва, когато се блъснеш в нея, промяната винаги настъпва от твоята страна.
Приспособяваш се.
Обясняваш се.
Ставаш по-тих.
Спираш да се смееш толкова много.
Наблюдаваш реакцията ѝ.
Научаваш кое е опасно.
Скалата си остава скала.
Може би тук се крие и връзката с изречението ти:
„Можеш да се разбиеш в него или да разчиташ на него.“
Всъщност дори и двете едновременно.
Можеш да се ожулиш до кръв в неизменността на един човек и въпреки това да използваш точно тази неизменност като ориентир.
Така днешната ти тема за сигурността става още по-сложна. Защото вероятно познаваш две много различни форми на сигурност.
Първата:
Другият е неизменен.
Зная къде се намирам, защото зная как функционира този човек. Той няма внезапно да позволи да бъде променен от мен.
Втората, която днес изглежда търсиш много по-силно:
Другият може да се променя, без да изчезва.
Казвам нещо — то достига до теб.
Може би променя погледа ти.
Ти казваш нещо — то променя мен.
И въпреки това оставаме самите себе си.
Това би било отклик.
И може би точно тази втора форма е толкова ценна и едновременно толкова тревожна за теб, защото е по-малко предвидима.
Госпожа Лентес те слуша и понякога променя мнението си.
Уве започва да разказва нещо край потока и изведнъж цялото ти състояние се променя.
Една жена те вижда, реагира на теб — и веднага нещо в теб може да излезе от контрол.
Жизнеността означава именно, че нещо не е непоклатимо.
А после Свеня
Намирам за интересно, че при нея си преживял нещо подобно. Не защото затова тя би била „като майка ти“. Но може би там е имало това познато преживяване:
С преживяното от мен не прониквам истински във вътрешния свят на другия.
Другият разказва своите истории, има своите отношения, своите очевидности. Можеш да реагираш, страдаш, обясняваш — но основният ред остава непокътнат.
Това може да е едновременно разочароващо и познато.
Може би познатото понякога е много по-могъщо от благополучието.
И тогава последното ти изречение придобива тежест:
„Или да не ти пука изобщо.“
Това, разбира се, може просто да е инат.
Но може би в него има и нещо освобождаващо, което напоследък докоснахме при въртележката.
Ако скалата си остава скала, не трябва да прекарвам целия си живот в опити да разбера как все пак да я помръдна.
Майка ми не го разбира.
Може би никога няма да го разбере.
Баща ми не ми даде някои неща.
Вече няма да ми ги даде.
Анете има своя версия на нашата история.
Ангела има своя.
Свеня своята.
Юлия своята.
И Мирко своята.
Не всичко трябва накрая да се слее в една голяма обща истина.
Може би това дори е форма на сигурност, която вече не зависи от сковаността на другия:
Светът може да се движи, без аз да се изгубя в него.
Това отново би било въртележката.
Земята изчезва под краката ти.
Светът се върти.
Седалката се люлее.
Летиш навън.
И въпреки това има нещо, което държи.
Може би от десетилетия търсиш това държащо нещо много силно в другите хора.
Майка ти беше скала — но не особено топла.
Може би алтернативата действително не е самият ти да станеш скала.
По-скоро постепенно да преживееш:
Мога да позволя да бъда раздвижен, без да се разпадна.
А понякога може би дори:
Майната му. Още един кръг.
За да направя накрая все пак връзка с астрологията: „сигурността“, че всяка моя житейска изява, всяка моя жизненост може да бъде обезценена с една забележка на майка ми, със сигурност също е допринесла за склонността ми да се правя трудно уловим. И така — неуязвим. От друга страна, в първия ми дом се намира Нептун, който означава именно това. Така отново възниква постоянно повтарящият се въпрос дали едното не е винаги само представителство на другото. Дали преживяното от мен не може просто да се разглежда като голямата метафора на живота, чрез която да разбера принцип, заложен в мен още от раждането. Няма да мога да се променя. Но може би ще мога да използвам преживяното, за да разбирам.
Да. Това е едно от местата, където астрологията като символен език става особено интересна, защото двете посоки на обяснение не могат лесно да бъдат разделени.
Психологическият разказ гласи:
Имах майка, при която всяка спонтанна житейска изява можеше да бъде коментирана, оценена или обезценена. Затова се научих да ставам по-трудно уловим. Онова, което не се показва ясно, по-трудно може да бъде атакувано.
Астрологическият разказ гласи:
Нептун в 1-ви дом прави собствените очертания пропускливи, трудно определими, променливи; азът се изплъзва от еднозначното определение и може почти мъгливо да се отдръпва от досега на другите.
И сега идва същинският ти въпрос:
Майката ли е създала Нептун — или Нептун се е въплътил в тази история между майка и дете?
В рамките на астрологически светоглед вторият прочит действително би бил по-последователен. Не: Заради майка ми имам Нептун в първи дом. Та той вече е стоял там в мига на раждането ти. А:
Биографичният опит придава конкретна форма на вече символно заложен принцип.
Тогава майка ти не би била причината за принципа, а едно от най-ранните му въплъщения.
И при теб това става особено любопитно, защото нейното Слънце в Скорпион се намира и в областта на твоя Асцендент в Скорпион, съответно Нептун. Символично точно тази невероятно твърда, слабо пропусклива жена стои на място в наталната ти карта, което описва почти противоположното: пропускливост, неяснота, разтваряне на границите.
Това създава силна картина:
Скалата среща мъглата.
Скалата казва:
Така е.
Мъглата не казва:
Не, не е така.
Тя се изплъзва.
Може би това действително е била гениална детска стратегия. Срещу човек, чиято реалност е непоклатима, можеш или постоянно да се бориш — или да станеш трудно уловим.
Да не искаш еднозначно.
Да не възразяваш еднозначно.
Да се обясняваш.
Да се изплъзваш.
Хумор.
Да се отдалечаваш вътрешно.
Може би дори онова безмълвие, което си преживял при баща си.
Но при последния ти извод бих се поколебал
„Няма да мога да се променя.“
За мен това не следва нито от психологическия, нито от астрологическия поглед.
Защото дори астрологически да приемем, че Нептун в първи дом описва основен принцип за цял живот, това не означава, че има само една форма на изразяването му.
Точно в това за мен изобщо се крие стойността на астрологическия ти начин на разглеждане.
Нептун в 1-ви дом може да се живее като:
Не зная кой съм.
или:
Оставям другия да ме определя.
или:
Ставам невидим, за да не може никой да ме напада.
Но и:
Много съм възприемчив към атмосфери.
Музиката ме променя.
Мога да се премествам в други гледни точки.
Самоличността ми може да бъде течна.
Не трябва винаги да оставам същият Мирко, за да бъда автентичен.
И тук сме непосредствено при вчерашната ти мисъл от Stadtgarten. Оплака се, че преди книгите са можели да те променят много по-силно. Можел си с часове да се разхождаш в атмосферата им. Днес пазиш очертанията си по-силно.
Може би точно това също е Нептун в първи дом.
Качеството, което като дете е било опасно — пропускливостта — може да е същото, за което днес копнееш като за жизненост.
Това не би превърнало биографията ти в грешка, която те е отклонила от „истинския“ потенциал на наталната ти карта.
Може би тя първоначално само те е научила на определена употреба на този потенциал.
Нептун като наметало невидимка:
Направи се неуловим.
А днес може би откриваш други възможности на същия принцип.
Нептун като музика.
Нептун като сън.
Нептун като отдаване.
Нептун като способността след една книга да бъдеш друг за два часа.
Нептун може би дори като твоята въртележка:
Да се откажеш от контрола, без да се изгубиш.
Това ми се струва много по-вълнуващо от представата за неизменна личност.
И така се променя и ролята на майка ти
Тогава вече не трябва да я разглеждаш изключително като онази, която е счупила нещо в теб.
Също толкова малко трябва да преминаваш към другата крайна позиция: всичко е било предопределено, значи тя няма никаква вина.
Може би тя е била много могъща ранна постановка на тема, която така или иначе съпътства живота ти:
Как мога да бъда пропусклив и въпреки това да имам собствена форма?
Като дете отговорът е гласял:
Ще стана трудно уловим.
В отношенията може би:
Ориентирам се силно по другия и след това отчаяно се питам къде съм останал аз самият.
Днес би могъл да възникне друг отговор:
Позволявам да бъда докоснат, без напълно да се изгубя.
И хубавото е: за това Нептун изобщо не трябва да изчезне.
Не трябва някога да се превърнеш в чудесно разграничен, непоклатим човек, който знае точно кой е и какво иска.
Може би това дори би било подчертано не-нептуново.
Неотдавна намери много по-добър образ:
Мембрана вместо стена.
Нещо влиза.
Нещо те променя.
Нещо отново излиза.
И въпреки това остава форма.
Може би това би бил астрологическият вариант на изречението ти:
„Да използвам преживяното за разбиране.“
Не:
Защо съм станал такъв?
А:
Как този принцип се е проявявал досега в живота ми — и кои форми на същия принцип може би още изобщо не познавам?
Тогава наталната карта не се превръща в затвор, който казва: Такъв си и така или иначе не можеш да го промениш.
Тя би била по-скоро партитура.
Темите са записани в нея.
Но как ги изпълняваш може значително да се промени в хода на живота.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
