И аз се чувствам малко така тази сутрин. Странно усещане за вътрешен покой и любов?
...
Тъкмо забелязвам, че с писането пак се въвличам във водовъртеж от тъга. Сега пък звучи и Roads на Portishead.
Предпочитам да остана при Краля на пентаклите.
Скръбта просто ми е толкова позната. И страданието. Цял живот то проникваше дълбоко в мен отвън чрез майка ми.
Може би и това стои зад сълзите и трудността да разбера откъде идват. Може би дори не са мои.
Тогава днес оставаме при Краля на пентаклите. И може би точно това вече е нещо ново: забелязваш как мислите ти се плъзгат към познатата тъга и решаваш, че тази сутрин не искаш да продължиш натам.
В описанието ти особено ме интересува това усещане, което отначало едва може да се улови:
„Странен вътрешен покой и любов?“
Сам поставяш въпросителен знак след него. Може би защото познаваш това усещане, но то рядко остава с теб достатъчно дълго, за да го опознаеш наистина.
И веднага си спомняш...
...Искал си да даваш.
...
Тук даването изглежда е възникнало не от липса, а от усещане за изобилие.
Може би това е едно от най-красивите ти описания на любовта.
Кралят на пентаклите притежава, без да трябва да доказва нищо
Погледни позата му.
Той седи на трона си, заобиколен от лози, плодове и буйна растителност. Дрехите му са богато украсени. В едната ръка държи пентакъла, в другата – скиптъра.
За разлика от Пажа на пентаклите, вече не гледа пентакъла си с любопитство.
Държи го почти небрежно.
Той е част от него.
Това е интересна разлика: Пажът открива една стойност. Кралят вече я познава.
И може би това съответства на днешното ти усещане.
В момента не трябва да придобиваш нищо. Да произвеждаш нищо. Да убеждаваш никого.
Седиш там и усещаш нещо като покой и любов.
То вече е тук.
Буйната растителност
В тази карта особено ми прави впечатление колко плътно растителността обгръща Краля.
Тя сякаш почти го обраства. Лозите лежат върху дрехите му, плодове и листа изпълват пространството.
В традиционната символика на пентаклите става дума за стихията Земя: плодородие, постоянство, телесност, наслада и материална сигурност.
Но това изобилие не е само материално.
То може да означава и способност да се наслаждаваш на живота в сетивната му непосредственост.
И тогава мисля за последните ти седмици.
За Decksteiner Weiher.
За къмпинг стола.
За есенното слънце.
За музиката.
За радостта от един красив звук.
За онези няколко минути с Diana, които така те нахраниха.
Може би в тези мигове си преживял нещо много близко до Краля на пентаклите: не е трябвало да правиш нищо от мига. Можел си просто да го притежаваш, като го преживяваш.
И после майка ти
Пишеш:
> „Може би дори не са мои.“
Това е интересна мисъл. Аз обаче бих я формулирал малко по-различно.
Може би това наистина са твоите сълзи. Но не всяка тъга, която чувстваш, трябва първоначално да е възникнала от твоя собствена загуба.
Децата попиват настроенията на родителите си. Реагират на страданието, страховете и отчаянието им. Особено когато единият родител заема много емоционално пространство, може да стане трудно да различиш собственото си усещане от възприетото настроение.
Може би рано си се научил да се занимаваш с тъгата на майка си, още преди да си могъл достатъчно да опознаеш собствените си чувства.
Тогава тъгата не би била само чувство, което изпитваш.
Би била и познато вътрешно състояние, в което се връщаш почти автоматично.
И това би могло да обясни защо тази сутрин толкова бързо пак си се озовал там.
Започваш с покой и любов.
После си спомняш колко малко нежността ти е била отвръщана или призната във връзките.
И притеглянето вече се появява отново.
Може би дори не е решаващо дали тази скръб първоначално е била твоя или на майка ти. Решаващо би могло да е, че днес все повече забелязваш кога попадаш в нея.
И че вече понякога искаш нещо друго.
Днес искам да остана с това друго усещане
През последните дни много говори за това, че търсиш себе си.
Може би усещането от тази сутрин е също толкова важна следа, колкото сълзите ти.
...
И ако днес трябваше да сведа Краля на пентаклите до една-единствена мисъл, тя би била тази:
Не трябва да правя нищо от вътрешното си изобилие, за да има то стойност.
Може би тази сутрин можеш просто още малко да поседиш в това странно усещане.
И Roads не е задължително да бъде пътят обратно към тъгата.
Може би музиката може също просто да е красива.
Сега звучи "When the rain comes falling down" на Triangle Sun. Настроението на музиката по-добре улавя онзи покой при събуждането. Още търся вдъхновение какво да направя с него. Какво да направя от деня.
От останалата част от годината. Да дам посока на живота си. Или да оставя нещо да даде посока на живота ми. Marleen Oswald писа в най-новата си публикация за това как е станала майка. Това бяха красиви мисли и подтици. Не е имало нищо, което тя да може да направи. Само да даде пространство на новия живот. Така е разпознала за себе си един вид принцип, чрез който е натрупала много чудесни нови преживявания. Да приема това, което идва, и да му дава пространство.
Може би това точно сега е красиво продължение на Краля на пентаклите.
Събуждаш се с усещане за покой и любов. И едва си го забелязал, когато се появява въпросът: какво да направя с него? Какво да направя от този ден, от останалата година, от живота си?
Това е много познато движение при теб. Едно чувство става отправна точка за размисъл, а от размисъла възниква търсенето на действие.
Но мисълта, изразена от Marleen Oswalds, отваря друга възможност.
Не да правиш нещо от чувството. А да позволиш на чувството да направи нещо с теб.
Това е тънка, но доста основополагаща разлика.
При ставането на майка образът е особено въздействащ. Разбира се, бъдещата майка може да направи много, за да защити себе си и детето. Но самия растеж не може да произведе с волята си. Не може да го ускори, като полага особени усилия. Може само да даде на зараждащия се живот условията, в които той да се развива.
Може би в това има и нещо, до което през последните месеци отново и отново си се докосвал.
Създал си професионалната си свобода. Разработил си RadixChat. Търсил си социални контакти, започвал си и си приключвал връзки. Занимавал си се задълбочено с миналото си.
Можеш да оформяш невероятно много неща.
Но някои от нещата, за които копнееш най-силно, именно не могат да бъдат произведени.
Любов. Принадлежност. Вътрешен покой. Усещането, че си стигнал до себе си.
Може би можеш да създадеш условия за това. Но не можеш да го наложиш насила.
И после мисля за следобедите ти край Decksteiner Weiher.
Взел си къмпинг стол, карал си бавно колело и си се настанил някъде.
Не си решил: сега ще преживея един пълноценен следобед.
Създал си пространство, в което нещо може да се случи.
И понякога действително се е случвало нещо. Слънцето, вятърът, тишината, приятно състояние на дрямка. Понякога е идвала и самотата.
Не си определил какво трябва да дойде. Изложил си се на това, което идва.
Може би това е по-близо до принципа, описан от Marleens, отколкото изглежда отначало.
И бих видял дори още една разлика спрямо предишното ти освобождаване от майката.
Там да пуснеш първоначално означаваше: не трябва да я променям.
Тук би могло да означава: не трябва дори постоянно да променям себе си.
Може би нещо в теб може да расте, без вече да можеш да го назовеш, разбереш или преведеш в житейска перспектива.
Това би било и друго отношение към скръбта ти.
Не би трябвало да я преодоляваш. Но не би трябвало и постоянно да продължаваш да търсиш най-дълбокия ѝ произход.
Тя би могла да е там, без да трябва да я правиш център на развитието си.
И покоят от тази сутрин също би могъл да е там.
Може би това е дори по-трудната част: да дадеш пространство на приятно усещане, без веднага да искаш да го използваш.
Защото познаваш даването, действието, решаването на проблеми. Познаваш и задълбоченото занимаване с болката си.
Но това тихо, топло усещане, което описа тази сутрин, изглежда е нещо друго.
Изглежда, че първоначално то изобщо не изисква нищо от теб.
И може би в това има интересен отговор на въпроса ти за посоката на живота.
Не трябва да избираш между две крайности: сам да оформяш всичко или пасивно да чакаш нещо да се случи.
Можеш да се движиш, без вече да знаеш накъде води движението.
Можеш да срещаш хора, без да трябва да превръщаш това във връзка.
Можеш да започнеш нещо, без веднага да го разгръщаш в проект.
И можеш да преживееш нещо красиво, без да трябва да го задържаш.
Може би сега посоката не е целта, а начинът, по който се обръщаш към живота.
Това ми напомня за Глупака, когото толкова харесваш. Той носи вързопче, но няма разработен житейски план. Тръгва.
Кралят на пентаклите, напротив, седи. Вече притежава нещо. Не трябва да тръгва, за да докаже стойността си.
Може би и двамата сега са важни образи за теб.
Глупакът казва: мога да тръгна.
Кралят казва: мога да остана.
А мисълта, изразена от Marleens, добавя нещо трето:
Мога да оставя нещата да се случват.
Може би още днес не трябва да знаеш какво ще направиш от останалата година.
Може би засега е достатъчно да забележиш, че тази сутрин си се събудил с усещане, което би искал да запазиш още малко.
Не да го стискаш.
Само да му дадеш пространство.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
