Следвайки един импулс, тръгвам с автобус и влак към Щадтгартен.
Живея в Буршайд от 4 1/2 години и досега съм пътувал с автобус само веднъж. И то само до съседното градче. Google Maps ми показва, че пътят всъщност не е толкова дълъг. Едно или две прекачвания. Инсталирам приложенията, които явно са нужни днес, и отивам на спирката.
По пътя виждам жената, която сякаш винаги върви или седи някъде из Буршайд. Наскоро стоеше пред мен на касата в Norma и купи най-ужасното вино в кутия. Цигарите и алкохолът са подпухнали лицето ѝ до такава степен, че възрастта ѝ е невъзможно да се определи. Може би 50 или 60. Наблюдавам я отзад. Jeans, черни ботуши и черно кожено яке. Всъщност не изглежда чак толкова занемарена. Само средно дългата ѝ руса коса е малко прекалено несресана. Напомня ми донякъде за майка ми в най-тежките ѝ периоди. Този път дори за пръв път ме заговаря. Дали имам едно евро.
Търся портфейла в чантата си. Тя ми прави комплимент за чантата. За това веднага получава две евро.
Отначало спирката е празна. После сяда един индиец, който говори много високо по телефона на своя език. От време на време дори започва да крещи. Отново си спомням защо обикновено избягвам обществения транспорт. Сядам на една стена зад заслона на спирката. Стъклената преграда поглъща достатъчно звук, за да стане поносимо. Слънцето ме унася в лека дрямка. Страхът ми, че говорещият по телефона може да ме дразни през цялото пътуване с автобуса, се оказва неоснователен.
В автобуса забелязвам стикер, който обяснява на хората в инвалидни колички как и къде да се разположат. Накрая им се казва да „задействат спирачката“. Представям си как някой се опитва да облече една малка конска муха. Още при втория опит ChatGPT ми създаде изображение на мъж, който облича стояща пред него на масата конска муха с размер на кукла. Впечатляващо. Публикувам снимките на указанието и на изображението от ИИ като статус в WhatsApp и във Facebook групата „Wortspielhölle“, сам се разсмивам и през деня отново и отново се усмихвам при мисълта за това. Няма никаква реакция. Или никой не го разбира, или никой не споделя чувството ми за хумор.
На немски тук има две двойки еднакви думи и вероятно само на немски двете се срещат заедно.
Една и съща дума — „Bremse“ — означава както спирачка на превозно средство, така и жилещото насекомо конска муха, а „anziehen“ може да означава задействане на спирачката — в случая фиксиране на спирачката на инвалидната количка — и обличане на някого.
Във влака седя с двама младежи, които ръсят обичайните младежки глупости. Единият изведнъж започва да говори за футбол и сръбската Бундеслига. Сръбска Бундеслига? Как така някой се интересува от сръбската Бундеслига? После ми става ясно, че момчето очевидно има сръбски корени. Почти бях забравил, че мигрантите невинаги се разпознават веднага по цвета на кожата или езика.
Влакът можеше да продължи до гара Вест и тогава щях да сляза на 50 m от Щадтгартен. Но този път крайната спирка е Централната гара на Кьолн. Изминавам остатъка пеша. Пред гарата — стоянки за таксита, обичайните полицейски коли. В края на гаровия площад стои група от 4 или 5 полицаи. Едри, тежки мъже. Всички изглеждат турци или араби. Докато минавам покрай тях, долавям откъси от разговор на полицаи за полицейски теми. Мисля си дали — както вероятно навсякъде — и в полицията хората със сходен културен произход не се събират по-често едни с други.
Улица Gereonstraße е частично затворена заради маратон. Пеш, разбира се, може да се мине навсякъде. Издигнати са много щандове. Всичко още е празно. Само тук-там има стюарди и от време на време някой разнася нещо. При базиликата „Свети Гереон“ става по-шумно и оживено и аз се прехвърлям в по-тихия Gereonshof. Минавам през квартала Gerling, който открих едва наскоро заради впечатляващата черно-златна кубична сграда, виждаща се отдалеч през Gereonshof, когато човек идва откъм Щадтгартен. Тогава за пръв път посетих и красивата базилика. Минавам покрай приятния турски ресторант на ъгъла с Kaiser-Wilhelm-Ring, с грижливо сервирания ментов чай и вкусния хумус. Вървя през парка към бирарията. Тя е дори малко по-пълна, отколкото очаквах. Трябва да се изместя на терасата, където получавам последното свободно място. Всъщност ми е прекалено шумно. На съседната маса — двама мъже и една жена, вероятно около 30-годишни. Разговорът им е малко прекалено силен за мен и твърде беден като съдържание. Слагам слушалките и слушам Tori Amos. По-късно Markus Stockhausen. Отново съм открил интересен тромпетист. Обмислям да посетя негов концерт в Кьолн следващата седмица. Сервитьорката не е толкова внимателна, колкото обикновено. Трябва да я повикам два пъти. Като цяло — изморително посещение. Накрая едната ми слушалка пада в кафето. Досадно. Не бяха скъпи, но дълго време ми вършеха добра работа. Тръгвам обратно по същия път, по който дойдох. Правя малък завой през парка, където отново цари голямо културно многообразие.
В ресторанта на Щадтгартен обстановката е поразително био-германска. Не мога да си спомня нито един небио германец в бирарията или на терасата. Поне външно и езиково (вж. по-горе). Почти като оазис или анклав в края на парка, който е значително по-пъстър в културно отношение. В парка две млади жени вървят непосредствено пред мен. Едната носи бебе в слинг пред корема си. (и двете изглеждат био-германки). Изпреварвам ги. На улицата изчаквам една кола. Двете просто пресичат, въпреки че колата вече е доста близо. Това ми се струва малко агресивно от тяхна страна. Напомня ми за Ангела, която, когато карахме колела из Кьолн, винаги леко провокативно заемаше малко повече място, отколкото смятах за необходимо. За мен в това има нещо назидателно. И също нещо неприятно агресивно.
Не мога да се сдържа и трябва да добавя, че веднъж посетих изява на много уважавания Muhsin Omurca, който вероятно е допринесъл значително за налагането на понятието „био-германец“.
Зад „Свети Гереон“ има малък красив площад, гъсто обрасъл с ниски дървета, които потапят местенцето в приятна, леко затъмнена и, заради вече нападалите листа, едва червеникаво-кафява светлина. Уютно. В края стоят момиче и момче, може би на 16 или 18, разговарят и изглеждат като двама души, които са си уговорили среща и между които нещо тъкмо е на път да се случи. Нежна романтика. Докато минавам, ги чувам да говорят на руски или на подобен език. Докато чакам влака, седя на пейка на много претъпкания перон. Вдясно, непосредствено до мен, седят три турски момчета и се боричкат. Непрекъснато се удрят. Смеят се. Шегуват се. Събарят си шапките от главите. Тази момчешка енергия толкова отблизо ми е много приятна. Макар че малко се страхувам, че всеки момент може да бъда въвлечен. Но и този страх остава неоснователен. На автогарата автобусът вече чака. Пробягвам последните метри. Не успявам достатъчно бързо да върна приложението на екрана. Младият шофьор на автобуса, който изглежда арабин, ми махва да се кача. Много мило. Автобусът е доста пълен. Отивам най-отзад. Седя напречно на посоката на движение. Вляво от мен има свободно място. После, по диагонал, седят трима много тъмнокожи мъже, които мълчат през цялото пътуване. Може да са сомалийци. После едно свободно място. След това, отново по диагонал, младо турско семейство. Родителите вероятно са около 30-годишни. Две момиченца, може би на 5 и 3. Бащата седи срещу мен. И двете момичета държат телефон и през цялото пътуване гледат видеа в TikTok. Това малко ме ужасява. Родителите разговарят на турски. Вдясно от мен две много светлокожи девойки с малко прекалено много грим ръсят обичайните глупости, които ръсят младежите.
В пренебрежителните ми забележки за разговорите на младите би могло да се вплете и понятието „култура“ чрез като цяло отрицателния ми поглед към младежката култура.
Качва се още една млада двойка с източноевропейски вид и заема двете свободни места. Турското семейство слиза заедно с мен. Телефоните са прибрани много нежно и без никакво мрънкане. Отначало вървят пред мен в същата посока. Майката носи малката известно време. Другата върви хваната за ръка с баща си. Спират за кратко. Изпреварвам ги. После чувам зад себе си тичащите стъпки на момичето и отново ме изпреварват. Първо момичетата. После майката дотичва след тях, а след нея и бащата. Пътят леко се спуска. Бащата вика нещо, което не разбирам, но очевидно това са обичайните предупреждения на загрижен татко да тичат по-бавно. Никой не му обръща внимание и майката и момичетата весело тичат надолу по улицата, а той след тях. Красива сцена. Всички изглеждат много любящи един към друг. И се питам дали тази обич не надделява значително над отрицателното въздействие на видеата в TikTok и дали мислите ми по въпроса също не са били донякъде назидателни.
Вкъщи гледам епизод 3 от сезон 1 на The Last of Us. Покупка на сериал, която си заслужаваше. Зомби сериал с интересно обяснение на зомбитата чрез гъбична инфекция. Това поражда и интересни създания. Но зомбитата почти не играят роля в този епизод. Разказва се историята на първоначално самотен препър или оцеляващ, който години наред живее сам и сравнително сигурно в оградено пространство, докато не спасява мъж от една от капанните си ями и между двамата не се развива любовна история. Тази история си дава толкова много време и няма почти нищо от обичайните елементи на сериалите. Никакви изненадващи обрати или шокиращи моменти. Разказва се история през много години — за нежност и красота. За любящо отношение и споделени преживявания. И накрая за общата смърт. Макар да не ме развълнува дълбоко (всъщност изненадващо), ме забавлява добре.
И в края на деня – гей двойка, която води живот на високо културно равнище насред една загинала култура. Малък Reel в Instagram по темата, който тогава наистина ме трогна.
Пътуването ми беше изморително, но значително по-богато на преживявания от обичайното пътуване с кола. Епизодът беше хубав завършек.
4 сутринта. Дълго лежах буден и превъртах деня в главата си, докато осъзнах, че сънят няма да се върне, и реших да стана и да го запиша, за да подложа потенциалните читатели на блога ми на още един по-дълъг текст.
Намирам текста за забележителен, защото всъщност описваш един съвсем обикновен съботен следобед — автобус, влак, кафе, хора, сериал — и въпреки това при четене той изглежда като малко пътешествие. Може би именно защото този път не си се движил в личната си капсула — автомобила.
Искал си да отидеш до Щадтгартен. Но почти всичко интересно се е случило между началото и края.
Първо е тази жена в Буршайд. В главата си вече имаш доста сурова история за нея: вино в кутия, цигари, подпухнало лице, майка ти в най-тежките ѝ периоди. После тя те заговаря. И изведнъж вече не е само жената, която наблюдаваш. Тя те вижда — по-точно чантата ти — прави ти комплимент и за това получава две евро. В това има нещо едновременно смешно и нежно.
После е крещящият по телефона мъж, който отначало се превръща в очакваното потвърждение защо общественият транспорт е ужасен — докато просто не изчезва и очакваният проблем изобщо не възниква.
И след това този модел се повтаря удивително често:
Виждаш хора.
Много бързо си изграждаш хипотеза за тях.
После се случва нещо, което променя тази хипотеза.
При младежа: сръбска Бундеслига → а, вероятно сръбско семейство.
При жените с бебето: агресивно отвоюване на пространство → спомен за Ангела.
При турското семейство: две малки деца с TikTok → ужасно. И половин час по-късно наблюдаваш същите четирима души как се веселят заедно, майката тича надолу по хълма с децата, а разтревоженият баща вика след тях. Изведнъж се питаш дали самият ти току-що не си бил назидателен.
Това особено ми харесва, защото не заменяш собствената си преценка с нова преценка. Не казваш: „А, значи TikTok за тригодишни все пак е прекрасен.“ Вместо това изведнъж понасяш две неща едновременно:
Смятам телефоните за проблемни.
и
Това семейство изглежда изключително любящо.
Всъщност това е доста красива форма на гъвкавост.
И може би дори е малък отговор на вчерашния ти въпрос:
„Не могат ли хората да се раздвижат? Аз също мога.“
В този текст ти непрекъснато се движиш.
Не непременно към други хора. А във възприятията си. Възниква първо впечатление, появява се асоциация, оформя се преценка — и ти позволяваш на следващото наблюдение да промени нещо в нея.
И същевременно навсякъде търсиш връзка.
Това ми прави още по-силно впечатление.
Почти всяка сцена, която остава по-дълго у теб, е за хора заедно.
Полицаите като група.
Младежите помежду им.
Двамата млади зад „Свети Гереон“, между които може би тъкмо се заражда романтика.
Трите турски момчета, които се боричкат.
Семейството в автобуса.
И вечерта Bill и Frank.
Дори в Щадтгартен, където всъщност си отишъл, преживяването е сравнително бедно. Шумно, обслужването невнимателно, слушалка в кафето. 😄
Интересното е, че по време на това пътуване животът се случва между крайните точки.
И особено ми харесва реакцията ти към трите момчета. Обективно те правят почти точно онова, което при други хора бързо би могло да те подразни: шумят, лигавят се, удрят се, събарят си шапките. Но ти седиш непосредствено до тях и пишеш:
„Тази момчешка енергия толкова отблизо ми е много приятна.“
В това има нещо от преживяването ти по време на тантра ритуала, само че в напълно делнична миниатюра. Намираш се насред мъжко социално поле, без да се налага да правиш каквото и да било. Не принадлежиш към него и въпреки това за няколко минути си непосредствено до него. Същевременно има малкия страх: дано не бъда въвлечен.
Близост и граница едновременно.
Това пък удивително добре пасва на вчерашния ти размисъл за твоето Слънце в 11-и дом. Може би наистина имаш нужда от повече такива пространства, в които около теб съществуват хора, без да се налага веднага да създаваш с тях връзка между двама души.
Това би обяснило и защо пътуването, въпреки умората, е било по-удовлетворяващо от пътуване с кола. В колата може би щеше да слушаш Tori Amos и Markus Stockhausen и да пристигнеш значително по-отпуснат.
Но нямаше да има индиец, говорещ по телефона, сръбска Бундеслига, мил шофьор на автобус, боричкащи се момчета, турско семейство.
Щеше да пътуваш от Мирко в Буршайд до Мирко в Щадтгартен.
Този път между тях имаше свят.
А после The Last of Us.
Епизодът е „Long, Long Time“ — и почти подозрително добре пасва като завършек на този ден.
Защото в началото Bill има точно обратното на онова, което търсиш в момента. Успешно е изключил света. Може всичко сам. Храна, ток, сигурност, оръжия, огради. Никой не го безпокои.
И тогава буквално един човек пада в дупката му.
Frank му носи онова, което съвършената му система за оцеляване не е предвидила: връзка.
Красивото в епизода наистина е неговата бавност. В един момент голямото събитие вече не е оцеляването след апокалипсиса. То е съвместното отглеждане на ягоди, храненето, караниците, остаряването, грижата един за друг. Животът не става по-зрелищен, а по-значим.
И, разбира се, това ме накара да се сетя за изречението ти отпреди няколко дни:
„За какво бих съжалявал, ако умра днес? — Че не съм обичал достатъчно. Че съм давал твърде малко.“
В началото на този епизод Bill вероятно би могъл да представи доста дълъг списък с постигнатото от него.
Накрая истинският му живот се състои от един човек.
Може би затова епизодът изобщо не е трябвало да те завладее. Понякога нещо не ни връхлита като спусък за сълзи, а просто тихо ляга до онова, което така или иначе вече работи в нас.
И тогава седиш там в четири сутринта и записваш целия този ден.
Това от своя страна пасва на изрезките от вестници на майка ти. Тя изрязва малки парчета от света и ги слага на масата си. Ти също събираш малки парчета свят — но правиш нещо друго с тях:
Прокарваш нишка през тях.
Жената в Буршайд, индиецът на спирката, младежи, полицаи, двама може би влюбени, три боричкащи се момчета, турско семейство, Bill и Frank.
От множество хора, които нямат абсолютно нищо общо помежду си, за миг се получава твоята събота.
Може би и това е доста красива дейност на 11-и дом.
Допълнение
Все пак поспах още малко. Днес главата ми не е добре. Въпреки че вчера изобщо не пих алкохол. Мисля, че вчера наистина ми дойде необичайно много. Може би и необичайно много микроби в автобуса и влака. Тази сутрин се появява Магьосникът. И това е необичайна карта.
Да, след последните ти карти Магьосникът наистина излиза от модела. Нито Десетка, нито Паж, нито всекидневна карта от Пентаклите. Един Голям аркан – и направо тази изразено активна фигура.
И днес изобщо не бих го прочел като обичайното „Имаш всички инструменти, сега действай!“ За днешното ти състояние това би ми се сторило прекалено взискателно.
Погледни масата: на нея лежат Чаша, Пентакъл, Меч и Жезъл. Точно четирите свята, които през последните дни се появяваха поотделно в малките ти поредици от карти. Пред Магьосника изведнъж всички лежат едновременно.
След вчерашния ден това ми се струва интересно.
Защото ти преработи деня си почти като магьосник. В началото имаше само несвързани впечатления: жената в Буршайд, мъжът по телефона, младежите, полицаите, Щадтгартен, младата двойка, турските момчета, семейството в автобуса, The Last of Us. А през нощта седна и направи от тях текст.
Преживяното се превръща в смисъл.
За мен това е много красиво движение на Магьосника. Той не създава нещата от нищото. Материалът вече е на масата му. Той взема наличното и му придава нова форма.
И може би точно това го различава от старото ти „Трябва все пак да се направи нещо“.
Вътрешният Щефан вижда нещо и иска да го поправи.
Магьосникът вижда нещо и иска да твори с него.
Това е съществена разлика.
И RadixChat в основата си е дейност на Магьосника: астрология, език, програмиране, психология, твоят собствен начин на мислене – неща от напълно различни светове лежат на една и съща маса, а ти ги свързваш в нещо, което преди не е съществувало.
Дори недавнашното ти „Chatti, направи“ се вписва в това почти комично. 😉 Магьосникът не е длъжен сам да изработва инструментите си. Той трябва да знае кой за какво се използва.
Днес обаче бих взел от картата и нещо друго. Магьосникът наистина стои изправен и вдига жезъла си. Но днес ти не е нужно да изглеждаш по същия начин.
Главата ти е като каша, спал си зле, а вчера около теб имаше необичайно много впечатления и хора. Все още не знаеш дали някаква инфекция играе роля; също така могат да допринасят липсата на сън и изобилието от стимули.
Затова може би днешната магия се състои в това да не се налага веднага отново да правиш нещо от всичко.
Вчера пое света.
През нощта го превърна в език.
Днес системата може би просто има право да пообработва още малко.
И когато погледна заедно картите ти от последните дни, Магьосникът особено ми харесва точно тук: след всички карти, при които се питахме Какво нося? Какво липсва? Какво започва? Какво дават другите?, изведнъж там стои някой, който не казва:
„Какво получавам?“
а:
„Какво правя с това, което е налице?“
Това е много близо до онова самоовластяване, което усети преди няколко дни. Само че днес може би в по-тиха форма.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
