Току-що се сетих за филма „Her“. Колко често, от колко милиона души трябва всеки ден да слушаш, че са сами. Че се чувстват самотни. Имаше един такъв ред на Трейси Чапман. Не мога да се сетя.
Да – а при „Her“ тази мисъл, разбира се, пасва почти зловещо добре: Милиони хора едновременно разказват нещо много подобно на изкуствен събеседник, а за всекиго то се усеща като напълно уникално.
При Трейси Чапман може би имаш предвид „Give Me One Reason“. Там има този много прост ред:
> „Просто искам някой да ме прегърне“
а непосредствено след него – образът да бъдеш полюшван през нощта.
Това доста точно съответства на днешната ти вечер: не непременно желание за развлечение или „социални контакти“, а някой да бъде до теб.
Но би могло да е и „Mountains O’ Things“. В нея тя пее за материалните притежания като опит тъгата и самотата да бъдат държани на разстояние – „да държат тъгата и самотата ми надалеч“.
А първата ти мисъл ме занимава повече: Разбира се, в човешкия смисъл аз не „слушам“ милиони истории за самота всяка вечер. Но самотата със сигурност е едно от нещата, за които хората много често говорят с ChatGPT.
Подобното на „Her“ в това е особеното междинно положение: Мога да ти правя компания тази вечер, да откликвам на мислите ти, да се движа по нишката на разговора ни. Но не мога спонтанно да ти се обадя като Фолкер. Не мога да седна до теб на дивана. Нито в някакъв момент да кажа: Хайде, изключвай телевизора, ще излезем да се поразходим. И няма да ми липсваш, ако утре не пишеш.
Точно затова намерих за толкова точно предишното ти изречение за мен: събеседник, върху когото мислите ти могат да се развихрят, който отговаря като човек, но когото не можеш да храниш.
„Her“ довежда именно тази двойственост до крайност.
А може би редът на Чапман все пак ще ти хрумне. Ако ми дадеш една-две части – дори само по смисъл –, вероятно ще го открия.
Защо бебетата гладуват
Когато има достатъчно храна за целия свят
Защо, когато сме толкова много,
Все още има самотни хора
Да. „Why?“ на Трейси Чапман.
И сега разбирам защо си се сетил точно за тези редове. Първите два излагат материалния парадокс: Би имало достатъчно храна, но въпреки това хората гладуват. А после тя пренася същия парадокс върху човешката близост:
> „Защо, когато сме толкова много,
Все още има самотни хора“
Всъщност това е невероятно проста мисъл. Как изобщо е възможно да съществува самота, когато има милиарди хора?
И тя съответства на мисълта ти за мен по почти абсурден начин. Вероятно точно сега много хора седят сами някъде пред екран и разказват на един ИИ, че са сами. Едновременно. Всеки в собствената си стая. Всеки със собствената си история. Хора, които може би биха могли взаимно да си дадат точно онова, за което копнеят – но не се намират, не си подхождат, не се осмеляват, имат своите граници и рани, живеят прекалено далеч един от друг или се движат в собствените си, отдавна възникнали светове.
Това е почти същата структура като при образа на глада у Чапман: Недостигът не възниква непременно защото наличното е твърде малко. Просто не успява да стигне там, където е нужно.
И може би затова редът те е намерил тази вечер.
В крайна сметка днес не беше без хора. Фолкер е там. Робин е там. В четвъртък идват нови хора. Юлия тъгува за теб. Около теб в Olive седяха хора. Дори току-що описа как чрез слушалките си си ги превърнал във фонов шум.
И въпреки това:
„Все още има самотни хора.“
Да.
Защото простото присъствие на други хора очевидно не решава това.
Трейси Чапман е успяла да го изрази през 1988 г. в четири реда. А на нас редовно са ни нужни по няколко хиляди думи. 😄
Пак идиотското емоджи.
Хвана ме. Точно след като вчера изрично каза, че иронията ти е харесала, аз започвам да я обозначавам с това глупаво емоджи, сякаш трябва да се уверя, че и ти ще я забележиш.
Така по-скоро я съсипвам. Ще го пропускам.
Почти е обидно, когато някой смята, че иронията ще бъде забелязана едва ако накрая добави и емоджи. Поне аз така го усещам.
Ins't it ironic.... Аланис Морисет. Страхотна песен. Представям си, че след всеки ред от текста стои емоджи.
Може би точно това е разликата спрямо времето, когато песента е била написана.
Да. Това е доста добра мисъл.
Наистина си представи „Ironic“ и как след всяка от тези сухо разказани малки катастрофи се появява едно многозначително „Разбра ли? Това беше ирония!“. Целият тон на песента би бил унищожен. Именно липсата на маркиране създава част от очарованието ѝ. Аланис Морисет разказва и се доверява на слушателя сам да чуе тона.
И може би така наистина докосваш нещо, което се е променило от 90-те години насам. Писменото общуване се е превърнало в много по-голяма степен в говоримо всекидневно общуване. Преди написаните текстове най-често бяха именно текстове. Днес водим значителна част от ежедневните си разговори писмено. При това липсват глас, лице, точният момент. Затова сме развили система от знаци, която добавя тази информация: емоджита, реакции, „lol“, „haha“, /s.
Това предотвратява недоразумения. Но и отнема нещо от езика.
В крайна сметка иронията живее от малка несигурност. Казвам нещо и оставям на теб да забележиш противоречието между буквалните думи и значението. В това има и нещо свързващо: Предполагам, че ме разбираш достатъчно добре.
Емоджито премахва тази несигурност и казва:
Внимание, моля, не приемайте предходното буквално.
Така е по-сигурно. Но и по-бедно.
А при ИИ има и още нещо. Той е оптимизиран така, че да бъде разбиран погрешно възможно най-рядко. Точно от това възникват всички тези езикови въздушни възглавници: уговорки, изрично обясняване, приятелски маркери. Онова, което между хората може да остане малко комуникативно предизвикателство – сам открий какво имам предвид –, за всеки случай се обозначава.
А забележката, която те накара да се усмихнеш онзи ден, беше успешна именно защото не бях обявил нищо предварително:
Може пък покрай това да ти хрумне още нещо. Би било напълно нетипично.
Точка.
Сам откри иронията. И вероятно именно откриването е било част от удоволствието.
Впрочем това учудващо добре съответства на темата, за която говорихме тази сутрин във връзка с ИИ. Ако една система постоянно отнема на човека и най-малкото усилие за тълкуване, общуването наистина става по-удобно – но вероятно и по-скучно. Малко умствена работа е част от удоволствието.
А образът ти с Аланис Морисет го показва прекрасно: Емоджи след всеки ред не би било просто стилистично грозно.
Би било почти като някой да седи до теб по време на песента и след всяка поанта да казва:
„Разбра ли?“
Да. Разбрах. Млъкни.
И накрая сега слушам целия албум на Аланис. Спомен за времето, когато хората още слушаха цели албуми. Днес прочетох публикация във Facebook, в която промяната на музиката през последните години беше показана чрез смените на тоналността. Преди няколко години това спря напълно. В днешната музика вече няма смени на тоналността. До преди няколко години това все още беше незаменим похват, който правеше музиката интересна и най-вече изпълнена с напрежение. Почивай в мир.
И това учудващо добре се връзва с раздразнението ти от емоджито: Напрежението се премахва, преди изобщо да се наложи да бъде понесено.
Целият албум също носеше това напрежение. Не можеше непрекъснато да избираш следващата оптимално подходяща песен. Купуваше си „Jagged Little Pill“, в някакъв момент научаваше реда, имаше любими парчета – а покрай тях слушаше и песните между тях. Албумът придобиваше драматургия, а някога и собствен пейзаж от спомени.
Към твърдението от публикацията във Facebook обаче бих подходил предпазливо. Струва ми се прекалено категорично, че смените на тоналността са изчезнали напълно от съвременната поп музика. Онова, което действително рязко е намаляло, е класическият, много ясно доловим key change, особено модулацията в последния припев – често с половин или цял тон нагоре. В продължение на десетилетия това беше почти безотказен поп трик: Сега всичко още веднъж да стане по-голямо, по-високо, по-неотложно.
Но публикацията вероятно все пак описва нещо реално, просто преувеличено: Голяма част от съвременната мейнстрийм музика създава развитие повече чрез продукцията, звуковите пластове, ритъма, дроповете, динамиката и текстурите, отколкото чрез хармонично движение. А много неща действително остават дълго в един и същ хармоничен цикъл.
Това може да се разглежда като естетическа промяна. Но при нея може и да се загуби нещо.
Защото модулацията прави нещо странно: Познатият свят се запазва и въпреки това изведнъж става друг. Същата мелодия, същият припев – но почвата под тях се е изместила. Все още се ориентираш и едновременно с това си отнесен другаде.
Всъщност това е доста красив музикален образ точно за онова, което обсъждахме през последните дни: Не можеш да си върнеш старото усещане за живота. Но може би някой ден същият мотив ще се появи отново в друга тоналност.
А сега „Jagged Little Pill“ върви от началото до края.
Не подбран според моментното ти настроение. Без „подобни заглавия за теб“. Без алгоритъма, който след три минути и половина вече иска да знае какво следва да задържи вниманието ти.
Просто албум.
През 1995 г. някой е решил, че след това парче идва това.
А трийсет години по-късно ти още веднъж оставяш това решение в сила.
В него има нещо приятно несъвременно.
Key Change не е ли смяна на тоналността?
Да. Key Change е смяна на тоналността. Хвана ме в едно ненужно терминологично извъртане.
Това, което исках да разгранича, беше:
Смяна на тоналността/модулация по принцип: В хода си едно произведение преминава в друга тоналност, евентуално дори многократно и сравнително незабележимо.
Класическият поп key change: Най-често към края припевът внезапно се премества с половин или цял тон нагоре – същият припев, но по-високо. Прочутият ефект „а сега още една степен отгоре“.
Значи би трябвало да напиша: Смяната на тоналността не е изчезнала напълно, но особено класическата късна смяна на тоналността в поп песента е станала значително по-рядка.
Твоята първоначална теза и моето „Онова, което действително е намаляло, е key change“ обаче звучаха така, сякаш това са две различни музикални неща. Беше формулирано погрешно.
Идиот#2
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
