The Last of Us, S2E6 „Цената“
Отново много драматичен епизод. В смисъл на междуличностна драма. И той много ми хареса. Отношенията между Joel и Elli тук се задълбочават и се допълват със семеен фон от детството на Joel.
Накрая му потичат сълзи. Удивително актьорско изпълнение от Pedro Pascal, който иначе не се отличава точно с разнообразна мимическа игра. Овен.
Сещам се за Gregory Peck, който също блестеше по-скоро с отсъствието на мимическо разнообразие (също Овен). Веднъж прочетох как някой казва за него в интервю (дали беше Vivienne Westwood?), че в действителния живот бил доста скучен тип. Всъщност не е мило да характеризираш някого така. Сещам се и за Robert Downey Jr., още един актьор Овен.
The Last of Us – сезон 2, епизод 6: „Цената“
Тъкмо при Pedro Pascal намирам наблюдението ти за интересно. Неговото превъплъщение в Joel до голяма степен се основава на сдържаност: малко мимика, често затворено изражение, кратки реакции. И точно затова сълзите накрая могат да въздействат толкова силно.
Има разлика между това един актьор да не може да изразява много и това героят му да разкрива малко от себе си. При Joel решаващо ми се струва второто. Той си е изградил един вид емоционална броня и Pascal често го играе така, че по-скоро трябва да долавяме какво става зад нея.
В този епизод това става особено ясно, защото научаваме нещо за детството на Joel и отношенията с баща му. Собствената му представа за грижа явно не е възникнала независимо от това как са се отнасяли към самия него.
А после идва Ellie, за която поема бащинска роля, макар тази връзка да не е нито проста, нито безконфликтна.
Финалната сцена е толкова въздействаща, защото зад твърдостта му изведнъж се показва голяма уязвимост. Сълзите не изглеждат като обичайно драматично изостряне, а като нещо, което се изтръгва от този герой въпреки привичната му самозащита.
Що се отнася до тримата актьори, наистина си открил хубава астрологична общност: Pedro Pascal, Gregory Peck и Robert Downey Jr. са родени в Овен – съответно на 2, 5 и 4 април.
Определено мога да свържа Peck и Pascal в наблюдението ти. И двамата имат способността да създават силно присъствие с почти неподвижно лице. При Peck мисля особено за „Да убиеш присмехулник“. Авторитетът му като Атикус Финч не идва от големи мимически жестове, а от спокойствие и осанка.
Robert Downey Jr. за мен, напротив, е почти контрапример. Именно като Tony Stark той играе с вежди, ъгълчета на устата, иронични погледи и постоянно променящо се изражение. Може би това показва и границата на астрологичната прилика.
Твърдението за уж скучната личност на Peck не бих приписал на Vivienne Westwood без сигурен източник. Но мисълта зад него е интересна: човек, който е завладяващ на екрана, съвсем не е задължително да е вълнуващ събеседник в личния живот.
Но онова, което още повече ме занимава в „Цената“, е сцената между Joel и Ellie. Joel защитава решението си да е спасил Ellie, въпреки че така ѝ е отнел възможността сама да реши. А Ellie може да разпознава любовта му, без затова да е способна веднага да му прости.
Любовта, грижата и уважението към самоопределението на другия тук изпадат в почти неразрешим конфликт.
За мен това е необичайно зряло представяне на отношения между баща и дъщеря. Не е необходимо Joel първо да спре да смята тогавашното си решение за правилно, за да стане отново възможно сближаване. А Ellie не е нужно да се съгласи с него, за да направи първа крачка към него.
Може би актьорската сила на Pascal накрая е именно в това, че Joel за миг вече не може да контролира нищо: нито преценката на Ellie за него, нито готовността ѝ да му прости. Може само да покаже какво означава за него тази връзка.
И изведнъж за това е достатъчно едно лице, по което текат сълзи.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
